Как понасяте критиката на околните?

[Gravity]

Тази очарователна зимна вечер ме запрати в бурята на унищожителното критикуване. За мое нещастие под прицел беше скромната ми особа. Обикновено реагирам с отрицание на яростната критика, но този път реших да замълча и да се замисля. Та така интересно би ми било да споделите - понасяте ли критиката или я отричате, важен ли е човекът, от който идва тя. Бихте ли променили себе си?Как разпознавате градивната от деструктивната критика(тази с цел да узяви)?
Задавам тези въпроси разбира се, защото напоследък оставам с усещането, че нещо в мен е дълбоко сбъркано, че представлявам уникално противен екземпляр отблъскващ и неспособен да установи нормален контакт със себеподобните- себичен, критичен, мнителен екземпляр.Започнах да губя представа кое е истина и кое не...

[Devil's Daughter]

Интересна тема,не съм се замисляла май... Такам,накратко: май често я понасям или поне се замислям над нея,но има и случаи,които тотално я отричам. Там идва моментът с човека-има голямо значение кой ме критикува,просто трябва да виждам в него сериозна личност,а не някой стандартен дразнител с повече пороци и кофти черти,отколкото хубави (в такива случаи реагирам на критиката с критика и ирония) Бих променила себе си тогава,когато осъзная,че критиката е на място и критикуващият е прав. Как разпознавам критиката ли? Усет по-скоро,ако не познавам достатъчно човека.
Аз също понякога имам моменти,в които си мисля,че съм с изкривени разбирания или нещо не ми е наред Явно си загубила глобалната представа на нещата,но все пак истината е въпрос на гледна точка и мислене

[БлатнаФея]

И при мен зависи от човека. Ако е човек, за когото ми пука, се вслушвам в думите и мисля върху тях. Но ако е просто някой не много близък познат, в повечето случаи си го пропускам покрай ушите.
Дали бих променила себе си? Ако смятам, че е за по-добро - да. Или поне бих се постарала да се променя. Но ако е просто нечия приумица, а аз си се харесвам такава, каквато съм, и не виждам смисъл в промяната - няма да го направя.
Много пъти, замисляйки се върху вече отминалия разговор, съм осъзнавала, че въпросният човек е бил прав. Но никога не му го признавам. Не от някакво чувство на гордост, а просто от инат. Например майка ми - много пъти и за много неща е била права, но аз съм си трошила главата винаги преди да я послушам.

[Markizata]

Критиката ли?
Понасям я доблестно и мъжки. Също като...Бойко Борисов!
Ценя всяка критика повече от всеки плосък комплимент. Градивната критика ми дава необходимата "странична перспектива"...която човек трудно постига сам с огледалото. Деструктивната критика / за да сваля речника с няколко години, т.нар. "хейтърство" - красивата българска дума/ също така е полезна - тя е необходимият коректив на контактите. Същевременно тя, както и завистта, която най - често е в основата й, в известна степен е много по - искрен комплимент от този, в "правия текст".
Забелязала съм, че различните типове личности реагират на критиката диаметрално противоположно. Повечето хора бягат от нея. Дори да твърдят обратното. За по - лабилните всяка критика може да бъде опасна. Понякога унищожителна.
За мен критиката е била най - силната притегателна сила. Отрицанието и отхвърлянето, по мои наблюдения в годините, е било най - силно влияещият поведението ми външен фактор. Както и онази обща черта, която често ме е "залепяла" за онези, от които произлиза.
Разбира се, това не означава, че всеки сульо и пульо е можел безнаказано да бърника из мозъка ми и да ми дава наклон на оная работа, а аз да го боготворя за което
Всяко неподготвено или необосновано включване по мой адрес, особено такова, което сензорите ми отчитат като недоброжелателно, предизвиква съответната реакция...Нормален човешки рефлекс.
От днешната си гледна точка мисля, че всяко фетишизиране /преекспониране значението/ на критиката и отхвърлянето, като цяло, от когото и да идва то и на каквото и равнище да е поднесено, компенсира различни девиации на личността - от нездрава самоувереност / "Аз съм съвършена и само онези, които аргументирано могат да ми докажат обратното, са ми равни"/ до откровен мазохизъм.
Неспособността за приемане на критика и отхвърляне, естествено, също така е индикатор на личностна девиация. За разлика от първата, на по - елементарно и по - трудно преодолимо ниво.

Способността за приемане и, на свой ред, критично оценяване на критика, пък, говори за приемане на инакомислието, без непременно съгласяване с него и без осъждането му. А, това е винаги рядко срещана и скъпо струваща ценност на личността.
Която, по правило, всички "издигнали се" в "йерархията" /понадигнали се на пръсти, покатерили се на нечие рамо/, тутакси изгубват /ако някога са имали/ в момента, в който пристъпят първото стъпалце от ...приказката за стълбата.

[Teor]

Лесно приемам критика, идваща отвън - самоанализирам се (ако е основателно), питам се защо не съм го установила сама. Трудно се справям със самокритиката си - имам навика да дълбая в себе си, да изисквам (на моменти безмилостно). Много години реагирах с болезнена чувствителност почти на всяка дума, после се научих да се обичам, да се приемам, да не се съдя и за мен да е важно аз какво мисля за себе си. Приемам от другите забележки, само ако са ми отправени с обич, а на недобронамерените се усмихвам, някак с времето си създадох навика сама да се гледам отстрани и да се стремя да разкарам от себе си това, което в друг би ме подразнило или наранило. Бих се променила, правя го постоянно със завидно усърдие, просто винаги са поставям на мястото на отсрещния/те и за да разбера какво го кара да реагира по дадения начин и за да се видя с други очи.
Гледам и на теб самокритиката хич не ти е чужда, радвай си се повече, оттърви се от тези усещания, че нещо ти е сбъркано, всеки човек е уникален, дори да има дребни тресчици за изглаждане

[nokia]

3

[covington]

М, зависи откъде идва критиката.
За самокритиката - FOL го е описала идеално, там нещата са тежки (поне при мен), но контролируеми, щото все пак зависят от самия човек.

За външна критика, за която по-скоро е темата: приемам я само от хора, които признавам, че са по-добри от мен в областта, в която търпя критиката. Може да звучи много снобско, себично и клинично, но тва е положението. Тъп и прост пример: ако не можеш да напишеш едно изречение правилно и тръгнеш да ми критикуваш печатната грешка, тая критика ще бъде тотално игнорирана и подмината със саркастична гадна усмивчица (поне съм честна!). Ако през живота си не си подреждал страница и ми обясняваш как логото ми не трябвало да е там, ще се случи същото. Такива неща дори не ми се регистрират на радара.

Критиката гради само тогава, когато е дадена от човек с повече и по-богат опит. Иначе влиза в графата 'лично мнение' - всеки си има право на него, аз имам право да не го отчитам като релевантно :Р

А от тези, от които приемам критика, си признавам, че ми е много криво. Дори когато е в най-чист и градивен вид, насочена към неща, които имат нужда от поправка; дори когато формата й подчертава, че в нея няма нищо лично. Пак е криво. Имам си стабилна доза нездрав перфекционизъм (да, да, именно, кошмарът на HR-ите) и всеки път, когато получа индикация, че нещо не е достатъчно добро, идва ми като ритник по пищяла на егото. Обикновено няма драми, защото 1) съм се научила да владея донякъде реакциите си при подобни ситуации, и 2) осъзнавам, че проблемът със самодоказването си е лично мой; но това никак не означава, че не ми е зУе.

Обаче мога да подчертая едно: критика от други приемам само за нещата, които ПРАВЯ; никой няма право да критикува това, което СЪМ. Тук няма как да има критерий 'по-добър от мен': всеки човек е уникално съчетание от плюсчета, минусчета и всякакви други полярни противоположности. И тъй като няма 'правилна' комбинация, критики от рода 'твърде си ......, а трябва да си ......." обикновено търпят игнор.
Много, много, много рядко приемам критика на личностна основа - само когато мнението на човек, който има значение за мен, се доближава до нещо в арсенала на самокритиката ми. И дори в тези случаи решенията да приема или не критиката, да се опитам да променя нещо или не, са мой избор, базиран основно на личната ми оценка за нещата.

Пф, пак стана роман

[Markizata]

Критиката гради само тогава, когато е дадена от човек с повече и по-богат опит.

Опитът: класиката в жанра на HR-ите
Нищо против, разбира се, но аз никак не споделям тази позиция.
В днешно време много се фетишизира значението на опита...до момента, в който го натрупаш и разбереш, че няма нищо по - важно от младостта и никой опит на света не може да компенсира преимуществата й.
Какво всъщност е опитът? Извървяната утъпкана пътека. Възможността да вървиш по собствените си стъпки, отново и отново...и да даваш съвет на другите как да правят същото.
Колкото повече утъпкани пътеки си проправил в съзнанието си /опит/ толкова по - малка вероятността, да търсиш и проправяш нови пътища. Защото старите са удобни, Защото старите са познати. И, защото човек има капацитет, който подлежи на изчерпване.
Същевременно, колкото повече утъпкани пътеки, толкова по - голяма самонадеяността, че придържането към старите ще те "спаси" от "грешки".
Хората много ги е страх от грешки. Чуждите, а най - вече, собствените. Това върви доста тясно във връзка със страха от критика - особено собствената такава.
Затова опитът често се идентифицира като еквивалент на знание или на можене.
Въпреки че няма общо с нито едно от двете, според мен.

И, да, когато става въпрос за специализирана материя и т.нар. категория "специални знания", трябва да е налице базата. Макар че и това е мноооого относително!
От позицията на опита можеш да получиш практичен съвет...или критика. Но не мисля, че само тази критика може да бъде градивна.
Нямам определение за градивна критика. От къде може да дойде, в кои ситуации...Най - общо мисля, че такава може да бъде всяко мнение, което се различава от твоето и, същевременно, те насочва да разгърнеш сетивата и възможностите си. Което ти дава храна за размисъл, вдъхновение или предизвикателство или мотивация.../последните три май са синоними/.

А, опитът..добре е да не забравяме, че Ноевият ковчег е дело на лаици, а Титаник е бил гордостта на опитни специалисти.

[NoirDesir]

Маркизата, направо да я беше написала приказката с еленчето и стария елен от читанките от едно време .

Критика не приемам много лесно, защото съм вечно права. Поне не я приемам гласно. И я приемам от хора, за които вярвам, че са някак по-добри в съответната сфера. Или просто хора, които ме кефят.

Иначе чувам и другата критика, ама там имам избирателна пропускливост.

[Gravity]

Здравей,

би ми било интересно да кажеш какъв тип критика точно си понесла - в какво са те обвинили - в мързел? В егоизъм? Критика за това, което си?

Здравей!

Егоцентрична, елитарна , надменна, цинична, критична и неспособна да харесва другите.Асоциален индивид. И навярно е така...

[BettyBlu]

Напълно съм съгласна с Маркизата в нейните размишления за опита, за утъпканите пътеки и самонадеяността на "старите гърмяни кучета".

Сега ще ви прозвуча като онова детенце от филма Матрицата, което казваше, че няма лъжица, докато Нео гледаше изумен как тя се огъва.
Според мене критиката не съществува.
Това, което наричаме критика, е всъщност отреагиране на нашето Его при обстоятелства, в които то е усетило заплаха за устоите си. Тези обстоятелства включват някой да изкаже мнението си или да направи нещо, свързано по някакъв начин с нас.
Например, казват, че сме надменни и цинични. Това е субективната преценка на хора от обкръжението ни. Обаче...
Въпросът е ние как ще реагираме на подобни твърдения. Дали ще приемем спокойно думите, без да се засегнем, или ще ги допуснем да ни разстроят, защото са ни докоснали по струните на чувството за вина, примерно? Външната критика е и вид лепене на етикети. Хората имат нужда да дефинират света около себе си - това ги прави по-спокойни и не тревожни. Освен това в огромна част от случаите хората ни "нападат" с "критика" по теми, които всъщност са присъщи за тях самите, не за нас. И ние се явяваме техни огледала, отразявайки техните емоции, които те проектират в нас. Окей, добре, наричаш ме надменна и цинична, това е твое мнение, твое право да си мислиш каквото си искаш. И не, аз не съм самонадеяна да се мисля винаги за права, просто от моята камбанария нещата изглеждат по съвсем друг начин, try walking in my shoes, пък да те видим тогава какви ще ги приказваш и каква ще ме наричаш ...

[Liaison]

Критиката е винаги добре дошла, когато обаче е добронамерена. Не понасям когато някой се опитва да ме срине и да си храни Егото чрез мен - критикувайки, обиждайки.
Определено най-често критиката идва от мен самата към мен самата, което си е доста товарещо. Истината е, че човек трябва да се стреми към това да се обича, а не да се превръща в перфектния за всички около него.

[Hoops&Yoyo]

Всеки гледа през собствената си конституция, колкото и да се опитва да погледне в другия. Затова не вярвам на думите. Анализирам делата и отдавам значение предимно на какво аз мисля по въпроса. Критика приемам само от хора, които знам, че все пак ме познават, защото сме имали общо минало и ги е грижа, т. нар. приятели. След което я преосмислям. Ако са прави, променям се или се опитвам. Но така или иначе човек е непознаваем, защото се променя непрестанно.

[EVI]

Напоследък никой не ме критикува!

[Phantom_Girl]

Критиката е винаги добре дошла, когато обаче е добронамерена. Не понасям когато някой се опитва да ме срине и да си храни Егото чрез мен - критикувайки, обиждайки.
Определено най-често критиката идва от мен самата към мен самата, което си е доста товарещо. Истината е, че човек трябва да се стреми към това да се обича, а не да се превръща в перфектния за всички около него.

+10 за коментара ,много точно казано
Едно е човек да те критикува с цел да те засегне,или да ти се подиграва,друго е,когато те критукуват с добри намерения.
Например,някой вижда в теб недостатъци или не е на едно и също мнение с теб и почва да те упреква,и да ти се подиграва,но всички знаем,че всеки човек си има недостатъци,и ако някой човек държи на теб ще те обича и приема с недостатъците.
Например,нещо,което не ми харесва в хората,които уважавам им го казвам добронамерено,с не толкова груб и злобен тон,а тези,които вървят с рогата напред,плюят и злобеят за нещо или някой,който не им харесва просто си избиват комплекси.
Ей,имах една приятелка изключителен човек,хората много я уважават заради възпитанието,и лоялността и,и най-вече когато усетят нейната доброта,значи тя и на най-голямата уличница не би казала,че е гадна пача и не би се подиграла с нея ,и на най-пропадналият тип няма да се присмее,и няма да го отблъсне,а първо би се държала човешки с него,би говорила на него като нормален човек дори някой да я напада тя няма да отвърне със зло,а би се поставила на негово/нейно място,винаги подхожда с разбиране,аз дори се учех от нейната доброта,нейният приятел постоянно и се караше ,и все и казваше,не бъди толкова добра,тя добра,добра,че чак до глупост ,и хората злоупотребяват с това.
Gravity,не е особено лесно да намериш човек,с когото да си говориш спокойно,който да не те дразни,а такъв какъвто те разбира,ха била си егоистка,ами всеки човек по рождение си е такъв,така че тоя/тая ,която те съди да си гледа работата,май ми се струва по думите ти,че този,който ти го е казал е искал да понижи самочувствието ти,вярвай в себе си,не се влияй от мнението на хора,които ако останеш на улицата,недай си Боже няма да си мръднат пръста за теб.
Такива,които ме нападат ,и виждам,че ми се подиграват (по принцип гледам да не допускам да ми се подиграват),усещат само моят егоизъм,хора,които са ми направили зло или са ми напакостили са ми неприятни на улицата не искам да ги срещам или чувам.все едно са мъртви за мен,може би с времето бих им простила,но това е друг въпрос.
И аз съм егоистка,мързелива съм ,но никой не ме пита защо е така,никой не се поставя на мястото ми ,не знае в какво положение се намирам,какви проблеми имам,може би самият живот ме е направил безчувствена,може би съм мързелива,защото в мен няма живот,а за да няма живот в мен значи нещо в мен е мъртво,преживяла съм много,но въпреки всичко малко или много се боря.
Надявам се да съм ти помогнала с мнението си,успех от мен