Моето чекмедже /разкази/

[Markizata]

Проклятието да си жена

Знам, че може би повечето от вас биха ме пребили с камъни след онова, което се каня да кажа. И въпреки това ще го кажа, защото за мен това е самата истина. И защото се опитвам да намеря за себе си оня отговор, който хем да е в мир с мен самата, хем да не ме конфронтира твърде тежко с околните... Още не съм го намерила... И ми е зле. Защото хем се чувствам виновна, ненормална.....хем пък се чувствам права за себе си...

Ако се замислите, сигурно ще си дадете сметка, че културата ни има точно определени "предписания" за "нормална" жена. Истинската жена.

Тя още от мъничка е учена да играе с кукли и да имитира Мама. Още оттогава тя се готви отдалеч за мисията, която и е отредена. Великата мисия да бъде МАМА. Повива "бебето" си, храни го, играе си с него, кара му се (обикновено имитира сто процента майка си и/или леличките от детската градина, особено когато се кара).

По-късно "нормалната жена" се научава, че когато срещне жена с бебе, задължително трябва да изпадне в умиление от вида на малкото слънчице - всяка "нормална жена" прави именно това: светва цялата, придобива леко дебилен вид и започва да нарежда трудно разбираеми дори за самото бебе заклинания от типа "мъ како пави малката кукличка! мъ шъ ги изпапкам тези сладки пъстчета..." и прочие в този дух... Погледът й се премрежва от копнеж тя самата един ден да си има една такава малка кукличка. И това става, разбира се...

Естествено, мъжете са научени на свой ред, че жените са просто такива. Това им е работата - да се радват на бебетата и да народят поне 2-3 такива. Мъжът дори използва тази древна "истина" за алиби, с което обяснява легендарния си страх от обвързване - той вярва, че във всяка жена дреме по една самка, която не иска нищо друго от живота, освен да намери баща на бъдещите си деца. Някои мъже стигат дотам, че ако им кажеш, че това не е точно така, ти обясняват как ти просто не познаваш истинските си потребности и инстинкти. Така де, те ги разбират тези работи. По-добре от теб. Нищо, че не са били жени досега. А ти явно не си наясно със себе си, щом отричаш толкова очевидни факти.

Рано или късно "нормалната жена" се задомява и ражда бебе. По-добре рано, разбира се - тогава е по-плодовита или поне така смята традиционната медицина. Никой не се замисля особено защо е необходимо и задължително да ражда бебе, особено тя самата. Ами то е ясно защо - нали родът трябва да се продължи, така правят всички жени... Иначе как ще оцелее изобщо човешкият вид? Това, че майчинството причинява доста болка и неудобства на жената, е тема, която никога, ама наистина никога не се дискутира! Неудобства ли? Е как така? Че това е най-великото нещо - да дадеш живот! Ми то това е радост, щастие! Коя е тая кучка, дето си позволява да се съмнява в това и не иска да ражда бебета?

Аз.

Аз съм тази кучка.

Не че ми харесва тази дума, но така излиза.

Истината е, че аз не обичам деца.

Намирам бременните жени за отблъскващи и не бих искала за нищо на света да изглеждам по този начин. Стига да мога да го избегна, разбира се...

Самата мисъл за забременяване поражда в мен представата за тумор в корема ми, който изпива всичките ми жизнени сокове. Зародиш-натрапник, който обезобразява тялото ми, деформира гърдите ми, съсипва косата и зъбите ми... Да, знам, че звучи ужасно... Но нека поне веднъж да кажа как наистина ги усещам нещата... Поне тук... Поне пред вас... Защото пред тези, които ме познават, никога не бих посмяла да изрека всичко това... Много добре знаете защо...

Представата ми за раждането е като за касапница. Болка, която раздира тялото ти в буквалния смисъл, разкъсва вагината ти, тъканите ти, корема, таза...душата....всичко..... Нечовешка болка, която те кара да крещиш, да виеш....и вместо поне да ти съчувстват, дори те ругаят в родилното (поне в държавните болници) - класическата аг-реплика "когато го прави не рева, нали?"....без коментар... Ужас, травма и спомен, от които много жени никога не успяват да се отърват... Но за това не се говори, разбира се - страхотно е да раждаш, супер е! И се забравя веднага, когато си гушнеш рожбата...

А като си гушнеш рожбата, става вече наистина напечено. Защото въпросната рожба не е нещо, което можеш да върнеш в родилното, защото си решила, че не те кефи, нали? Това е същество, за което оттук нататък носиш еднолична отговорност. Завинаги. Край.

Да бе, да - то си има и татко. Нали и той ще помага. Няма страшно. Всъщност съм забелязала, че повечето мъже адски се кефят на децата си. Ама с една малка подробност - виждат ги само вечер и за малко. Е, така е устроен светът - тати трябва да работи, за да изкарва парички за памперси, нали? Затова все го няма и мама е самичка с бебчо. Да-а...това е положението...

Оттук нататък следват няколко години лек тъмничен режим за жената (лек ли?).

Оттук нататък аз спирам да съществувам като човек, индивид, жена, любовница, професионалист...всички онези неща, които аз СЪМ. Оттук нататък аз ставам просто майка. Майката на Иванчо примерно. Мен вече ме няма. Дори името ми вече почти не се споменава. Аз съм Майката на еди-кого си.

Няма я свободата ми.

Няма го правото ми да правя каквото си искам. Правото поне вечер след работа да се отпусна и да си почина. Да отида на клуб. Да се напия. Да чета. Да мастурбирам. Да си поръчам пица. Да си взема вана. Да медитирам. И така нататък.

Няма ги вече и приятелите ми - на никой не му се занимава с маминки, които през половин час търчат да кърмят и постоянно бърчат чела да пазиш тишина, та да не събудиш бебето.

Няма я вече работата ми. Да, няма какво да се лъжем - работата ми изисква да я упражнявам постоянно, иначе губя форма страшно бързо - повече от половин година извън професията и край, зад борда си.

Няма я дори любовта на партньора ми. Никой не обича жени с провиснали цици, наднормено тегло, шевове от кърпено по вагината си и лекета от бебешко дрискано по полата си - каквото и да си говорим, мъжът иска ти да си слаба, фреш и секси. Иска да си забавна, усмихната, ведра. А ти вече не си такава. Точка по въпроса. Ми да не си раждала...

По нататък...знаете...

Сюжети всякакви. И все тъжни..

Всичко се повтаря. Така са живели баба, мама... Така ще живее дъщеря ми... Така е устроен светът... Толкоз... И не стига, че трябва да приема всичко това - трябва дори да съм щастлива?! Така правят "нормалните жени" - щастливи са! Излиза, че дори не мога да си позволя да кажа колко дълбоко ме възмущава всичко това! Колко съм потресена! Да бе, да - трето хилядолетие, високи технологии, равенство, партньорство, нови времена, нови нрави... Нови - друг път. Уж сме равни, но не сме. Всички сме равни, но някои сме по-равни, както е казал поетът. И мъжът, и аз сме образовани, добри професионалисти, готини хора...обаче неговият живот си остава почти непокътнат след раждането на бебето. А моят ще се промени тотално. И завинаги.....

Между другото, имам страшно болезнен месечен цикъл. Умирам от болка просто. Всеки месец. И понякога, ако Той е наблизо (за малко разбира се, защото мъжете не обичат да виждат болка), все го питам "Защо, по дяволите, трябва да ме боли така??!?" А той ми отговаря:

"Защото си жена."

Кратко и ясно.

Това е положението...

Моля, не ме обвинявайте....

Чувствам се достатъчно виновна, че си позволих да изрека всичко това...

Сигурно накрая ще се кротна и скоро ще ме видите в кварталната градинка да бутам бебешка количка. Така правят всички - а и мъжът, когото обичам, е традиционалист и рано или късно ще ми направи бебе. Ако откажа, ще ме нарече "кучка" и ще ме зареже. Затова навярно ще приема. За да не го загубя. И сигурно ще грея от щастие - защото така е правилно и така правят "нормалните жени". Това ще е моят сертификат за "нормалност"...

И никога повече няма да кажа как се чувствам всъщност....

Затова трябваше поне веднъж да го кажа...

Анонимно.…

Анна Димова

[Veronica Mystery]

Ех, колко горчилка се е скътала по чекмеджетата... Но въпреки това си заслужава да ги отваряме.
Поздрав!

[Markizata]

Горчилка ли? Хм....Да си призная, в спомените ми от последното му прочитане, този разказ звучеше значително по - добре...
И все пак, все още мисля, че си заслужава да се прочете.
За да не останете с вярното впечатление, че от моите чекмеджета изпълзяват само страхотии ...
Поздрав и за теб, Вероника

***
Прането с перална машина е проста работа.
Лично аз съм го правил няколко пъти, а един приятел пере всяка събота и неделя, докато жена му е за риба. В следващите редове обобщавам нашия опит.
Първо трябва да поставите дрехите в пералнята. Стига да разберете откъде. Често отпред има един стъклен капак, който лесно се отваря с дълга отвертка или щанга. Няма смисъл да търсите бутон за отваряне. Копчетата и бутоните на тези съоръжения – пералните са създадени по женска логическа схема и са напълно неразбираеми. По тях има нарисувани разни душчета, триъгълничета, спиралки, кофички и часовничета. Вместо: старт бутон, оборотомер, първа, втора, трета...и т.н. В краен случай- лампичка за маслото и задна.
Ако седнете да четете упътването само ще загубите време. Там е пълно с изречения като: „Пералната машина е предназначена за пране” и „Изпразнете всички джобове преди прането”...Защо да го правя? Веднъж трябваше да изпера два чаршафа. Мушнах ги вътре и по инструкцията си изпразних джобовете, пуснах машината и излязох. Да, ама като щракна външната врата на апартамента се сетих, че ключовете, дето ги извадих от панталона си останаха вътре на масата. Други ръководства влизат в такива детайли и подробности, че описват какво ставало с дрехите вътре в барабана, как омеквали от омекотителя, преди да се втвърдят от водата. Глупости! Никой не е бил вътре да види, че после да излезе и да разкаже. Те откъде знаят? Наблюдават през стъклото като вас. Все едно, докато гледате в телевизора да твърдите, че сте видяли водещия на новините с бос крак да настъпва под бюрото колежката си от спортната редакция.
Следващото действие е поставянето на перилния препарат. Веднъж прескочих тази стъпка. Резултатът не беше много лош, накрая извадих дрехите, бяха си мокри като друг път и само дискретно намирисваха на преносени чорапи. Няма никакво значение какъв вид препарат поставяте в машината. Всички перилни прахове се произвеждат на едно и също място, но се пълнят в различни кутии. Само рекламите и цените са им различни. Мисля, при червените вина и някои видове марково уиски положението е същото.
При избора на програма винаги съм подхождал творчески. Набирам някаква комбинация от душчета, спиралки и цифрички и пускам. Онзи, моят приятел с риболова си е записал комбинацията на листче. Даже две комбинации – едната за цветно. Като почне да пере, все едно, че сейф отваря.
Видяхте ли, колко е лесно! Ако сте следили мисълта ми и сте изпълнили всички стъпки дотук, натиснете старт бутона, пералната машина ще заработи тихо като френски дизел и вие ще изпитате радостта от прането.
Не по-малка радост примесена с учудване ще изпитате когато изваждате изпраното.
Знае се, че извадените от пералнята дрехи никога не съответстват по цвят и размери на предварително поставените. С възхищение разглеждате червената си риза, която е придобила чудесен и неравномерен лилав цвят. За разлика от панталоните, които са започнали леко да напомнят модерното за сезона розово, но не толкова натрапчиво. Някои ризи рязко, но затова пък равномерно са намалили размерите си. Тениските са станали толкова големи, че облечени в тях изглеждате доста по-слаби.
Съвсем малки проблеми има с чорапите. Като правило броят на извадените от пералнята чорапи не съответства на броя на поставените. И винаги е нечетно число. Много често остават три различни, които не са от един чифт. Полезно би било, ако се създадат такъв вид генно модифицирани чорапи, които да пълзят неудържимо един към друг, докато се съберат заедно. Намирал съм на дъното на пералнята чорап, който никога не съм поставял там, даже не го познавам. Чорапи могат да се намерят на най-невероятни места. Веднъж намерих един – пъхнал се в горното джобче на сакото ми и се преструва на носна кърпичка. Не бях го виждал от два месеца. Още беше влажен от прането.
Накрая проверете цялата вътрешност на пералнята. Винаги се намират по някоя стотинка, копче, нокторезачка или добре изпрани и омекотени два лева здраво залепени за личната ви карта.

Автор: 4i40

[egoistka]

Markizata,тези разкази ще ме доведат до депресия.С цялото ми уважение към теб,но според мен това са изблици на някакви психично нестабилни хора.Второто даже нямах нерви да го прочета докрай.

[БлатнаФея]

Много странно, но с първото хем съм съгласна, хем изпадам в умиление, като видя бебе, и искам все някой ден да си имам едно.
Второто е адски смешно.

[Markizata]

Много странно, но с първото хем съм съгласна, хем изпадам в умиление, като видя бебе, и искам все някой ден да си имам едно.

Ами, в това няма нищо лошо , даже си е съвсем нормално - според общоприетите стандарти /за съжаление, в моя ценностен речник отдавна отсъства квалификация "нормално/ненормално" /. И, действително, не се ангажирам с гледната точка на разказа. Нито я споделям изцяло, нито я отхвърлям изцяло. Харесва ми провокацията. Допада ми факта, че някой някога е дръзнал да бръкне в това табу, по този начин.
В контекста на по - горния пост, със или без "здрава психика", дори само заради това, според мен си заслужава прочита.

Тук може би е мястото да поправя пропуска си на интродукция в темата Надявам се не се подвеждате по заглавието - идеята е, в тази тема всеки да пуска разкази, така че всеки да бъде съпричастен в това, тази тема да стане за него "моето" чекмедже.

Така че, момичета, не бъдете стиснати, отворете прашасалите папки, разровете из чекмеджетата...

[rainbow_eyes]

Хубава тема! Добре се посмях със втория разказ. Ето нещо, което отдавна не бях чела, но определено успява да ме разчувства.


Аз летя!
Дали наистина е така? По-рано наистина летях! Сега падам - да аз падам! То и това си е полет - полет към дъното! Мислех си, че вече сам на дъното, но явно това е било грешка на размътен мозък! Защото ако не е имало от къде да падам повече (от дъното не може да се падне!или отново греша?) тогава защо падането не спира - това падане сред мрак, тишина и безвремие!
Някои хора достигат върха - други достигат дъното, а някои са осъдени вечно да падат! Аз съм от тях. В началото всяка доза ме караше да летя или поне така си мислех! После осъзнах, че всъщност всяка доза ме кара да падам и аз послушно падах!
Ще ме попитате защо започнах всичко това! Как защо - заради глупост, за да опитам!
Ще ме попитате защо след като опита веднъж и не спря! Как защо - заради глупост!
Харесваше ми да летя, докато всъщност не осъзнах че падам!
Ще ме попитате защо не спря, когато осъзна че полета е към дъното! Как защо - заради слабост! Мразя да признавам слабостта си, но няма защо да отричам - просто нямах сили да кажа не на иглата, на мъртвата усмивка на Онази с косата!
Сега ще ме извините, но имам важна среща! Среща с една игла! Ще летим (падаме) заедно!

* * *

Защо стана така? Нима не бяхме щастливи здраво стъпили на земята и застанали сами срещу целия свят? Защо послушахме думи като"Това ще ви накара да летите!" и "Всички го правят!"?
Казват че е човешко да се греши, че няма непоправими грешки! Може би! Но как да поправя грешка която обърна живота ми наопаки, която ме кара да мразя самата себе си?
Защо, Господи, защо ни позволи да тръгнем по този път? Защо ни позволи да приемем иглата за своя приятелка? Но господ няма нищо общо. Той не чува воплите на моята душа! Душа без надежда, душа без цел, душа убита от "полета" на наркотичния транс!
Скъпа моя приятелко! Ти намери изход, намери сили в себе си да се изправиш срещу това проклятие! Но аз съм слаба!
Казах ти, че този живот ми харесва!! Излъгах те! Че не мога да живея без наркотиците, но премълчах че не мога да живея и с тях! Просто вече няма живот за мен!
Обещах ти да съм винаги до теб! Това е обещание което никога няма да пристъпя - независимо къде съм!
Сега ще взема последната си доза! Знам че е смъртоносна но това е единственият път за мен! Немога да живея с това, но и нямам сили да се изправя срещу него!
Сбогом!

* * *

Вървя през нищото!
Някога (и аз незнам дали преди миг или преди хиляди години) аз летях или поне така си мислех! Летях нагоре сред облаци и светлина или поне така си мислех! След това започнах своето падане, защото след всеки полет следва падане! Някои успяват да контролират падането си, но аз не бях от тях или просто си мисля така, защото беше по-лесно просто да се оставя на слабостта си и да се примиря!
Някои хора твърдят че любовта върти света! Не! Аз не мисля така! За мен движещите сили са слабостта и отчаянието, силата и надеждата! Ха-ха! Как звучи само сладост и сила, отчаяние и надежда! Но знаете ли колко е разликата между тях! Един миг и една игла! Поредната доза след която слабостта и отчаянието отстъпват и на тяхно място идват "силата" и "надеждата"!
Но това е минало! Дали? Надявам се! И това е истинска надежда за първи път от месеци насам!
Ще ме попитате: "Защо стана така? Какво се промени? Какво спря падането (или полета) ти?"
Ами просто веднъж докато летях(падах) (и аз вече незнам дали беше полет или падане) видях 2 очи! Малки детски очички! Тъжни въпреки усмивката на устните на 7 годищното личице! Видях 2 детски ръце протегнати към мен! И аз протегнах своите към тях! И падането спря и аз се озовах в мъглата!
Някои биха определили мъглата като сива! Но аз немисля так! Защото аз знам че това не е мъгла! Това е нищото! И аз вървя през него следвайки една усмивка и 2 тъжни очи! В началото беше трудно! Адски трудно! Препъвах се и бях готова да падна на всяка крачка ако малките ръчички не ме подкрепяха и не ме водеха напред! Исках да летя отново! Мразех нищото и мъглата през които вървях! Но очите пред мен ми обещаваха да ми покажат цветовете! И напоследък наистина през нищото започват да прозират цветове! Ах колко обичам тези цветове след векове(?) сивота!
А сега ще ме извините, защото очичките казаха че ще ме оставят ако продължа да се връщам към миналото!


* * *

Галя протегна ръка към бравата, но още преди да я докосне вратата се отвори и сестричката и се хвърли да я прегръща. Боже колко много обичаше тя това 8 годишно момиченце и колко и беше липсвало през последните 6 месеца.
За 1-ви път от доста време насам Галя си позволи да се усмихне.Но усмивката и трая съвсем малко, защото пред погледа и попадна една снимка, снимка на 2 момичета, снимка която стовари върху 16 годишните и рамене хилади спомени.
Отново през главата и премина вечният въпрос "Защо?"!
"Защо тръгнаха по този път?", "Защо Ива не направи същият избор като нея?", "Защо тя се уплаши когато можеше да я принуди да го направи?", "Зaщo???" хилади авпроси без отговор!
Когато миналата година през Януари (нима от тогава бяха минали 18 месеца) Галя и Ива попаднаха на онзи купон и решиха да опитат въобще незнаеха с какво се захващат. Разбраха го по-късно когато спринцовката и иглата бяха станали техни постоянни спътници.
12 месеца толкова време отне на Галя да се реши да потърси помощ. 12 загубени в безвремие месеца, които се равняваха на хиляди години и на един миг.
Сълзи се появиха в очите на момичето, когато си спомни за последният и разговор с Ива. Когато и каза че иска да се излекува, когато на колене я молеше да го направят заедно. Тогава 2-те момичета плакаха прегърнати. Това беше последният път когато я видя.
На следващият ден Галя постъпи в клиниката.
Когато след седмици прекарани с болка, лекарства и усмирителни колани Галя отново започна да вижда света разбра, че няколко дни след онзи разговор Ива е починала от свръхдоза.
Следващите месеци момичето прекара плачейки за приятелката с, обвинявайки себе си за това че от криворазбрана лоялност не беше казала за това че и Ива е пристрастена.
Няколко пъти през главата на Галя минаваха мисли за самоубийство и единственото което я спря бяха писмата. Писма с разкривен почерк и много правописни грешки, написани от 8 годишна ръка и завършващи "Како, много те бичкам и искам да се прибереш по-бързо.Твоя сестричка Петя!".

* * *

Галя отвори вратата и излезе на терасата. Беше лято, слънцето припичаше и направо пареше, но въпреки това беше по-добре отколкото в прохладната стая, където самотата я преследваше като живо същество!
Живееха на 9-тия етаж - доста по-високо от отсрещната 4 етажна сграда и се откриваше много красив изглед към планината. Галя поглъщаше този изглед с яден поглед, тя знаеше, че няма да го гледа още дълго!
Погледна към детската площадка пред блоцка. Децата тичаха и се смееха със своите безгрижни игри, мечти и надежди. Сълзи започнаха да се стичат по лицето на 17 годишното момиче - тя беше изгубила своята надежда, тя нямаше право на мечти! Искаше и се да изика за да я чуе целия свят, да каже на всички до къде води наивността, до къде води най-честата детска мечта - да полетиш!
Галя се разплака и влезе в стаята, хвърли се на леглото си и здраво стисна възглавницата - същата възглавница, която беше прегръщала безброй нощи за да се спаси от кошмарите. Плачеше и се чудеше защо и този кошмар не отминава!
Когато очите и пресъхнаха за пореден път , момичето се огледа - все същата позната стая от която не бе излизала почти откакто научи истината. Е излизаше понякога със сестричката си в близкия парк - просто неможеше да устои на молбата в очичките и. Колко обичаше погледа на тези очочки, които я бяха спасили, когато тази с косата беше застанала срещу нея преди време! Тогава тя успя да се измъкне но сега измъкване нямаше!
Галя разбра за болестта малко след като се върна от клиниката и си мислеше, че може би животът и накрая ще се оправи. Лекарите казаха, че най-вероятно се е заразила докато вземаше наркотици.
В началото почти не го чувстваше, но сега губеше и физическите и психическите си сили все по-бързо и знаеше, че губи битката!

Петя застана тихичко на вратата и се загледа в сестра си, която спеше свита в леглото си. Макар и само на 9 тя беше разбрала какво става. Само не можеше да разбере защо кака и, която вече веднъж беше преминала през ада не може да го направи отново. Какво щеше да първи тя без човека който обичаше най-много на този свят?
Предният път сестра и си беше тръгнала за 6 месеца, но сега (Петя го чувстваше в малкото си сърчице, но не искаше да го приеме) щеше да си тръгне завинаги. Нима не можеше да се пребори отново? Нима нямаше да е до нея, както беше винаги?

Когато Галя отвори очи 1-вото което видя беше малката си сестричка която седеше на другото легло. Тя и се усмихна и хлапето се усмихна в отговор, но и двете усмивки бяха изкуствени и измъчени - такива бяха всички усмивки от много време насам.
Галя погледна в очите които я гледаха. Ах, колко казваха тези очи! В тях момичето видя всичката молба и надежда, всичката обич и болка на този свят! Душата и се свия скякаш ударена с камшик от този поглед, защото знаеше че този път неможе да го последва! Искаше да изкрещи на Петя: "Не разбираш ли? Това е СПИН! Аз немога да се боря с него! Не очаквай това от мен!", но знаеше че неможе! Петя беше малка, тя очакваше от кака си да е силна, да се бори, да е до нея!

Петя гледаше през прозореца, навън валеше. Беше късна есен, повечето дървета бяха останали без листа. Днес трябваше да е хубав ден - нейният рожден ден, ставаше на 10! Но това беше най-ужасният ден в живота и! Ден които щеше да помни вечно! Ден които щеше да превръща сънищата и в кошмари! Какво го правеше такъв? Съндъкът! Дървеният съндък в другата стая които отнемаше сестра и!
Петя плачеше цял ден и небето плачеше с нея! Питаше себе си, питаше другите, питаше Господ "Какво да направя та кака да се събуди?", но не получаваше отговор! Получи много подаръци , но не ги погледна, знаеше че това което иска го няма там. Искаше само едно - сестра и да я прегърне, да се усмихне и да и каже "Честит рожден ден, хлапе!"

by Larizza

[Markizata]

Страстта - любовта на звяра

Да желаеш, да се стремиш да обсебиш някой човек, да го получиш целия за себе си, да го докосваш навсякъде, да проникнеш в мислите му, в спомените му, да се слееш физически и духовно с него, това е страст. Да ревнуваш лудо, да мразиш в обичта си, да искаш да захапеш обекта на страстта си, да го нараниш, да го смажеш, да бъдеш нежен, мил, да плачеш и да се смееш без причина, това е страст. Да таиш вулкан в себе си, който те гори, убива и във всеки момент може да изригне и да изпепели теб и всичко и всички наоколо. Това е страст. Това е страстта - любовта на звяра.

Това и безкрайно повече. Защо на звяра? Защото всички сме зверове.

Знаеш ли как се любят акулите? Мъжката хапе женската по цялото тяло, затова женските акули са с по дебела кожа от мъжките. Възрастните женски носят по цялото си тяло белезите от тази чудовищна любов. Страст... Да се отдадеш, да вложиш цялата си същност в едно действие, в една цел, в една мечта, това е страст. Да концентрираш цялата си мощ в една емоция, една дума, едно мацване на четката, една нота, едно движение, една целувка, един поглед, една усмивка, това е страст. Да обичаш до лудост, да страдаш до смърт, да си щастлив и нещастен до забрава и всичко това да се отключва от най-дребния детайл или събитие в света около теб, това е страст. Това е божествената страст. Това е силата, която ще те издигне до рая или ще те прати в ада. Това е енергията, която ще те накара да сияеш като слънце сред сенките.

Казват, че страстта е низша емоция, не им вярвай! Това, за което говорят, не е страст. Това е желанието празно като загасена свещ в мрака. То е низшо. И е точно толкова страст, колкото умилкването на домашното куче за храна. Божествената страст може да те накара да обичаш, да мразиш, да умреш и да възкръснеш след това. Страстта е твоят пламък, който осветява пътя ти, така че да видиш и почувстваш всичко около себе си. Страст... Да прегърнеш смъртта или да се вкопчиш в живота, това е страст. Да почувстваш Бога в себе си и в другите и да се слееш с него, това е страст. Да докоснеш и прегърнеш душата си и да я освободиш от оковите на страха, точно това е страст! Всеки копнее за страст. Всеки търси "нещото", "истинското", "Той, Тя", Рая...

А това е страстта. Божествената страст. Копнееш за нея и все пак се страхуваш. Защото връщане назад няма. Защото щом страстта те завладее, всичко става истинско. Защото животът става истински, но и смъртта става истинска и двете те привличат неудържимо. Защото любовта става истинска, но и болката става истинска. Защото съществуваш по-реален и по-жив от всякога и другите те обичат или мразят по-реално от всякога, харесват те или те презират по-осезаемо от всякога. Защото щом събудиш любовта на звяра, хората започват да се плашат от теб, да бягат или да те преследват и ти търсиш други зверове или за винаги оставаш единак в божествената си страст. Затова се страхуваш. Защото загориш ли веднъж с благия огън да загаснеш е равносилно със смърт хиляди пъти по страшна от физическата. Защото продължаваш да пламтиш и в болка и в отчаяние и страдаш както е страдал Прометей на своята скала, разкъсван всяка нощ от орловите нокти, неспособен да умре, за да избяга от мъчението... Защото човекът е събрал в себе си добро и лошо и страстта засилва и двете, превръща ги в безкрайности.

Защото човекът не е звяр. Човекът е бог. И точно любовта на звяра е ключа към тази божественост... Ако има с кого да споделиш страстта .

/Луиза/

[БлатнаФея]

Чудех се дали да го пусна. Това ми е любимият ми разказ.

Гади ми се

Гади ми се. Отново. Свикнала съм вече, че от определени миризми, дори такива, които преди съм харесвала, ми става лошо. Но никога няма да свикна с това чувство на безпомощност, което изпитвам, когато се навеждам над тоалетната чиния. Отново.
Не съм яла нищо от сутринта. Повръщам вода. Напоследък живея с едничката надежда, че ако не ям достатъчно дълго, накрая ще умре. Надявам се да умре преди мен, защото все още не съм се отказала от живота си, но някак знам, че накрая ще съм готова да се откажа и от това.
Поглеждам към огледалото над мивката. Изкушаващо е... да го счупя, да притисна парченцата към вените си. Мама я няма точно сега, купува ми шоколад. На нея й се ядяло шоколад докато била бременна с мен. Вероятно ще се върне до петнайсет минути, но до тогава... аз мога да съм свободна.
Гледам огледалото и се плаша. Наистина ли? Кога започнах да мисля за самоубийство?
Заставам пред мивката и се вглеждам в образа си. Лицето ми пак е червено и тя пак ще ми се кара. Пак ще ми обяснява какъв дар е животът и как трябва да се радвам, вместо да плача.
Но тя ме е искала, нали? Чакала ме е.
Сядам на студения под, отпускам се назад. В някои моменти изпитвам чувство на примирение. Все едно ми е. Да става каквото ще, казвам си. Животът ми и без това е боклук, така или иначе нямам бъдеще. Дали ще плача и ще се тръшкам, дали ще гладувам и ще гледам с копнеж огледалото... няма значение. Те печелят в крайна сметка, единствените, които печелят от всичко това.
Печелят, защото живея според техните убеждения. Печелят, защото ще стане на тяхното. Печелят, защото са спасили още едно „невинно дете”.
Аз съм невинното дете, мамка му! Не могат ли да видят това?! Аз съм тази, която има нужда от спасяване!
Усещам, че плача. Косата ми се намокря. Но това са примиренчески сълзи, не опит за бунт. Отдавна разбрах, че моите чувства тук нямат значение. Толкова съм безпомощна и жалка, лежейки на пода на банята, че започвам да се мразя. Аз имах мечти. Имах бъдеще. Бях добра ученичка, биваше ме по рисуване. Щях да стана някоя, да общувам с хората чрез картините... а сега съм просто инкубатор.
-Ехо!-неестествено веселият глас на майка ми.-На кого му носят шоколад?
Влиза в банята без да почука и кляка но мен. Гали косата ми, а после корема.
-Да, на хубавото бебе!-започва да гука.-На малкото бебче! Ти си най-сладкото бебе на света, да!
Изважда от чантата си голяма опаковка шоколад. Поглеждам настрани, защото ми се гади.
-Хапни си. Не е хубаво така да гладуваш. Ще вземе да му стане нещо. И какво лежиш на този под? Оправила съм ти леглото, хайде ставай, ще настинеш. Не е хубаво да настиваш...
Оставям я да ме изправи и заведе до леглото ми. Междувременно ми хрумва нова идея. Да се разболея. Ама разбира се! Как не съм се сещала до сега? Със сигурност ако се разболея, и то ще се разболее. А ако продължа и да не ям, като нищо ще направя спонтанен аборт...
Мама излиза от стаята ми, като не забравя преди това да остави шоколада на нощното ми шкафче. Ставам от леглото и отварям прозореца. Средата на декември е. Събувам чорапите си и стъпвам боса на студения под. Подавам си главата от прозореца. Духа ужасен вятър, чак мозъкът ми замръзва. Цялата треперя и кожата ми е настръхнала, така че накрая се дръпвам, но не затварям прозореца.
Няколко дни по-късно лежа в леглото си с температура. Мама само снове напред-назад, носи ми лекарства и повтаря „Ама като ти казвах аз, че ще настинеш..!”
Баща ми не влиза в стаята ми. Сигурно го е страх от убийствените погледи, с които го удостоявам, когато той ме удостои с присъствието си. Страхливец, винаги е бил такъв. Ако не беше той, майка може би щеше да се съгласи на аборт. А сега няма дори смелостта да ме погледне.
Понякога се чудя... всички мъже ли са такива? Страхливци, изнасилвачи... Или аз само такива познавам? Трябва в мен да е проблемът, мама не се оплаква, приятелките ми от училище също. Сигурно аз имам грешни разбирания. Може би твърде много очаквам?
Онзи ден ме водиха на ултразвук. Мама още размахва пред лицето ми снимката на някакво бебеподобно същество и гука: „Виж го миличкото! Не е ли най-сладкото бебе на света? Съжалявам, Даниеленка, но е по-сладко от тебе! Ох, на баба то!” А пък аз не виждам нищо сладко в него. Виждам само един упорит паразит.
Вдигнах 39 градуса, а на него нищо му няма! Мама се притесни да не би да му стане нещо, но няма защо да се притеснява, то упорито се е вкопчило и скоро няма да се спася от него.
Като спомена за баща му. И той е така упорит и незаличим. Имам чувството, че и на смъртното ми легло ще ме преследва, никога няма да го забравя, никога няма да избледнее. Точно като белезите, точно като чувството за мръсотия по кожата ми. А като погледна снимката на нещото, споменът става още по-ярък. Започвам да плача. Оплаквам не само себе си, ами и него. Моят живот вече е съсипан, провален и напълно пропилян. Да родя това същество вероятно ще е последното поне малко значимо нещо, което ще направя. Но животът на съществото също е съсипан, защото е резултат от насилие и болка. Защото баща му е чудовище, а майка му бъдеща самоубийца.
Минава ми. С всички лекарства, с които ме тъпче майка ми, настинката минава. И то си е все така здраво и вкопчено в безперстпективния ми живот, който и без това вече е негов.
Мразя го. Истински, откровено го мразя. Така истински както обичах Ангел, когато бяхме на шест. Не, по-истински. По-истински, отколкото обичах мама. С цялото си сърце го мразя и най-искрено искам да умре.
Вечеряме. За пръв път излизам от стаята си от няколко дни насам. Станала съм кожа и кости, което е необичайно за мен. Винаги съм била даже леко пълничка. Сега едва бода зеленчуците в чинията.
-Трябва да се храниш здравословно. Бедното създание, трябва ли то да страда заради теб, Даниела?-кара ми се мама.-Аз като ти казвах, че ще настинеш! С твоите ексцинтрични... драматични... Яж си зеленчуците!
Баща ми дори не поглежда към мен. Необичайно тих е. Обикновено той раздава заповедите вкъщи. Той се кара, той „възпитава”. А сега не ми говори. Страхливец.
Прибирам се в стаята си и ми хрумва нова идея. Мама ми забраняваше да вдигам тежко да не станело нещо на бебето. Скъпоценното бебе. Свещеното бебе. Хвърлям поглед на телевизора. Големичък е. Приближавам се бавно... това е спасението ми, нека му се насладя. Прегръщам го и оставам така за секунда. Вдигам го и в същия момент вратата се отваря.
-Даниела, какво правиш?!-писва майка ми.
Пускам телевизора и огромни сълзи преливат от очите ми.
-Не мога повече!-започвам да крещя.-Мразя го! Проклето да е, щом ти е по-важно от мен! Няма да дам да го кръстите! Щом аз ще съм майката, аз ще решавам! И няма да дам, чу ли?! Ще гори в ада твоето „прекрасно бебенце”! И то и баща му! Проклети да са! Гнусни убийци! Всичките вие!
А докато аз крещя истерично, баща ми също влиза в стаята и застава до сащисаната ми майка.
-Всичките сте убийци! Този гнусен изрод ви е по-важен от мен! А уж ме обичахте! Мразя ви и вас и изчадието! Излез от мен, паразит такъв!-започвам да се дера, искам да изляза от тялото си.-Излез от мен! Излез от мен! Излез от мен!
По блузата ми избива кръв. Боли. Пробила съм кожата. Искам да го извадя от там собственоръчно. Струваше ми се чудовищно преди, но това изчадие не заслужава капчица от моята милост или съжаление.
Майка ми гледа стъписано докато баща ми ме осмирява. Държи се с мен като с луда. А може би съм. Чувството да си затворник в собственото си тяло и в собствения си живот те докарва до лудост. Безпомощността и безнадеждността са побъркващи.
Всичките ми усилия май все пак не са били напразни. Няколко дни по-късно се събуждам посред нощ. В първия момент си мисля, че ми е дошъл цикълът. Много болезнено е и съм сигурна, че това е кръв. Но после се сещам, че не съм имала цикъл от около три месеца и... по мен се разлива някакво облекчение заедно със следващия болезнен спазъм. Плача. Плача толкова шумно, колкото не съм плакала до сега. Хлиповете ми събуждат мама, която и без това спи леко. Чувам стъпки по коридора.
Продължавам да плача и колкото по-силно хлипам, толкова по-свободна се чувствам. Край, всичко свърши.

Аз

[rainbow_eyes]

Защото щом събудиш любовта на звяра, хората започват да се плашат от теб, да бягат или да те преследват и ти търсиш други зверове или за винаги оставаш единак в божествената си страст.

За жалост обаче такава любов се заражда мноого много рядко, а при някои 'зверове' (отдаващи се предимно на онази..низшата страст), изобщо никога.

Затова се страхуваш. Защото загориш ли веднъж с благия огън да загаснеш е равносилно със смърт хиляди пъти по страшна от физическата.

..и едва ли нещо би могло да те възкреси от тая смърт, освен ако не е равносилно или по-силно от онова, което те е накарало за загориш.

Браво на Luiza за написаното, напълно го споделям!

[rainbow_eyes]

А този разказ го пускам най-вече заради последния параграф.

Човекът, който не вярваше в любовта

Искам да ви разкажа една много стара история за човека, който не вярваше в любовта. Това беше един обикновен човек като вас и мен, но това което го правеше специален беше неговото мислене. Той смяташе, че любовта не съществува. Разбира се, той притежаваше голям опит в търсенето на любовта, и беше наблюдавал хората около него. Голяма част от живота си беше прекарал в търсене на любовта, само за да открие, че тя не съществува.
Където и да отидеше този човек, беше свикнал да казва на хората, че любовта не е нищо друго, освен изобретение на поетите, изобретение на религиите, за да манипулират слабото човешко съзнание, за да имат контрол над хората, за да ги накарат да вярват. Той казваше, че любовта не е реална, и ето защо няма човек, който би могъл да открие любовта, дори когато я търси.
Този човек беше високо интелигентен и много убедителен. Беше прочел много книги, беше завършил най-добрите университети и беше станал уважаван учен. Можеше да застане на всяко обществено място, пред всякакви хора и логиката му беше много здрава. Той казваше, че любовта е просто като дрогата. Може да те издигне много високо, но създава и силна необходимост. Може силно да се пристрастиш към любовта, но какво става, ако не получиш своята дневна доза любов. Просто, както и при дрогата, ти се нуждаеш от твоята всекидневна доза.
Той обичаше да казва, че повечето любовни взаимоотношения са като взаимоотношенията между наркомана и доставчика на дрога. Този, който има по-голяма нужда, е като наркомана, а този, който има по-малка нужда, е като доставчика. Този, който има по-малка нужда, той контролира взаимоотношенията. Можете да видите тази движеща сила съвсем ясно, защото обикновено във всяка връзка единият обича повече, а другият обича по-малко и се възползва от този, който дава сърцето си. Можете да видите начина, по който те взаимно се манипулират, техните действия и реакции, и ще откриете, че те са точно като доставчика и наркомана.
Зависимият, този, който има по-голяма нужда, живее в постоянен страх, че може би няма да получи следващата доза любов или дрога. Зависимият казва: “Какво ще правя, ако тя ме напусне?” Този страх предизвиква у него силно чувство за собственост: “Това е мое!” Зависимият става ревнив и изискващ, заради страха да не би да не получи следващата доза. Доставчикът може да контролира и манипулира този, който се нуждае от дрогата, давайки му по-големи дози, по-малки дози или като изобщо не му дава никакви дози. Този, който има по-голяма нужда, напълно се предава и ще направи всичко каквото може, за да не бъде изоставен.
Човекът продължаваше да обяснява на всеки защо любовта не съществува. “Това, което хората наричат любов, не е нищо друго освен взаимоотношения на страх, базирани върху контрола. Къде е уважението? Къде е любовта, която претендират, че имат? Няма любов. Младоженците при представянето им пред Бог, пред техните семейства и приятели дават много обещания един на друг - да живеят заедно завинаги, да се обичат и почитат едни друг и обещават, и обещават. Забавното е, че те наистина вярват в тези обещания. Но след брака, една седмица по-късно, един месец по-късно, няколко месеца по-късно – можете да видите, че никое от тези обещания не е удържано.
Това, което виждате, е война за контрол - да се определи кой кого ще манипулира. Кой ще бъде доставчикът и кой ще бъде пристрастеният. Ще видите, че няколко месеца по-късно, уважението, за което са се заклели, че ще изпитват един към друг е изчезнало. Можете да видите негодуванието, емоционалната отрова, как се нараняват един друг. Малко по малко негодуванието расте и те не разбират кога любовта свършва. Остават заедно, защото се страхуват да бъдат сами, страхуват се от мнението и обвиненията на другите. Страхуват се също от собствените си обвинения и мнения. Но къде е любовта?”
Този човек претендираше, че е виждал много стари двойки, които са живели заедно 30, 40, 50 години заедно и са горди, че са живели толкова дълги години заедно. Но когато говорят за взаимоотношенията помежду си, казват: “Ние съхранихме брака”. Това означава, че единият се е предал на другия. В даден момент тя се е предала и е решила да устои на страданието. Този с по-силна воля и по-малка необходимост е спечелил войната, но къде е този пламък, наречен любов? Те се отнасят един към друг като към притежания. “Той е мой. Тя е моя.”
Човекът продължаваше да говори за всички причини, поради които смята, че любовта не съществува и казваше на другите: “Минал съм вече през това. Никога повече няма да позволя на никой да манипулира съзнанието ми и да контролира живота ми в името на любовта.” Неговите аргументи бяха доста логични, и той убеди много хора с думите си. Любовта не съществува.
После един ден човекът си вървеше в парка и тук на една пейка седеше красива жена, която плачеше. Когато я видя да плаче, го загложди любопитството. Седна до нея и я попита дали може да й помогне. Попита я защо плаче. Можете да си представите каква беше неговата изненада, когато разбра, че тя плаче, защото любовта не съществува. Той каза: “Това е изумително – жена, която вярва, че любовта не съществува!” Разбира се, той искаше да разбере повече за нея.
“Защо казвате, че любовта не съществува?”, попита той.
“Ами, дълга история”, отговори тя. “Омъжих се, когато бях много млада, с цялата си любов, с всички илюзии, изпълнена с надежда, че ще споделя живота си с този мъж. Заклехме се един на друг в лоялност, уважение и почит и създадохме семейство. Но скоро всичко се промени. Аз бях преданата съпруга, която се грижеше за децата и за дома. Съпругът ми продължи да развива своята кариера. Неговият успех и имидж извън дома бяха по-важни за него отколкото семейството. Той загуби уважението си към мен и аз към него. Наранявахме се един друг и в един момент аз открих, че нито той ме обича, нито аз него. Но децата се нуждаеха от баща и това беше моето извинение да остана с него и да го поддържам. Сега децата пораснаха и ни напуснаха. Нямам повече извинения да стоя с него. Няма уважение, няма доброта. Знам, че и да открия някой друг, ще бъде същото, защото любовта не съществува. Няма смисъл да се оглеждам за нещо, което не съществува. Ето защо плача.”
Разбирайки я много добре, той я прегърна и каза: “Права сте, любовта не съществува. Ние търсим любов, отваряме сърцата си и ставаме уязвими, само за да открием егоизъм. Това ни наранява, дори да не смятаме, че ще бъдем наранени. Няма значение колко взаимоотношения сме имали, винаги се случва едно и също. Защо тогава да търсим любовта?”
Те толкова си приличаха и станаха най-добрите приятели. Беше чудесна връзка. Уважаваха се взаимно и не се упрекваха. С всяка стъпка, която правеха заедно, бяха щастливи. Нямаше завист и ревност, нямаше контрол, нямаше притежание. Взаимоотношенията продължаваха да се развиват. Обичаха да са заедно, защото много се забавляваха. Когато не бяха заедно си липсваха.
Един ден мъжът беше извън града, когато му хрумна странна идея. Той си помисли: “Хм, може би това, което усещам към нея е любов. Но то е толкова различно от това, което съм изпитвал досега. Не е това, което поетите казват, не е това, което религията казва, защото аз не съм отговорен за нея. Аз не искам нищо от нея. Не се нуждая от това, тя да се грижи за мен. Нямам нужда да я обвинявам за моите трудности и да й предавам своите драми. Най-добре се чувстваме, когато сме заедно, забавно ни е. Уважавам начина, по който тя мисли и чувства. Тя не ме безпокои, не ми досажда изобщо. Аз не изпитвам ревност, когато тя е с други хора. Не изпитвам завист към успехите й. Може би любовта съществува, но тя не е това, което хората смятат за нея.”
Едва чакаше да се прибере вкъщи и да говори с нея, да й каже за странната си идея. Веднага след като започна да говори, тя каза: “Знам точно за какво ми говориш. Имах същото усещане от много време, но не исках да го споделям с теб, защото знаех, че не вярваш в любовта. Може би любовта съществува, но тя не е това, което мислим.” Те решиха да станат любовници и да живеят заедно и удивителното беше, че нещата не се промениха. Те все още се уважаваха, подкрепяха се един друг, а любовта растеше все повече и повече. Дори най-простите неща караха сърцата им да пеят с любов, защото те бяха толкова щастливи.
Сърцето на мъжа беше толкова изпълнено любов, че една нощ се случи велико чудо. Той гледаше звездите и откри най-красивата, а любовта му беше толкова голяма, че звездата започна да пада от небето и скоро падна в ръцете му. След това се случи второ чудо и душата му се сля със звездата. Той беше крайно щастлив и едва чакаше да отиде при жената и да сложи звездата в ръцете й, за да докаже своята любов. След като той постави звездата в ръцете й, за миг тя изпита съмнение. Любовта беше поразителна, но в този момент звездата падна от ръцете й и се счупи на милиони малки части.
Сега има един възрастен мъж, който обикаля света, който се кълне, че любовта не съществува. Има също красива възрастна жена, която седи вкъщи, чака мъжа и рони сълзи за рая, който някога имаше в ръцете си, но за един миг на съмнение, тя го изпусна. Това е историята на мъжа, който не вярваше в любовта.

Кой сгреши? Искате ли да познаете какво не беше наред. Грешката беше от страна на мъжа, защото мислеше, че може да даде на жената своето щастие. Звездата беше неговото щастие, и грешката му беше, че постави своето щастие в нейните ръце. Щастието никога не идва отвън. Той беше щастлив заради любовта, бликаща от него, тя беше щастлива заради любовта, извираща от нея. Но в момента, в който той я направи отговорна за своето щастие, тя разби звездата, защото не можеше да бъде отговорна за неговото щастие. Няма значение колко го е обичала жената, тя никога не би могла да го направи щастлив, защото тя никога няма да разбере какво той има в съзнанието си. Тя никога не би разбрала какви са неговите очаквания, защото не познава мечтите му. Ако вземете своето щастие и го сложите в ръцете на някой друг, рано или късно той ще го разбие. Ако оставиш щастието си в ръцете на друг, той винаги може да го отнесе. Следователно щастието ви може да дойде само отвътре в резултат на любов и вие сте отговорни за своето щастие. Никога не можем да прехвърляме на друг отговорността за нашето собствено щастие, но когато отидем в църквата, първото нещо, което правим е да си разменим пръстените. Поставяме звездата си в ръцете на другия, очаквайки че той ще ни прави щастлив и ние него. Няма значение колко обичате някого, вие никога няма да бъдете това, което другият очаква от вас. Това е грешката, която повечето от нас правят още в началото. Основаваме щастието си на другия и нещата не вървят по този начин. Правим всички тези обещания, които не можем да удържим и предварително се проваляме.

Автор: Дон Мигел Руис и "Умението да обичаш"

[Markizata]

ЧЕРНИ МАСЛИНИ И ДВАМА МЪЖЕ
автор: Силвия Томова


Обичам черните маслини. В огромния скъп магазин те са наредени до плодовете. Първи са дългите и жълти банани, след това зелените и кисели ябълки, сините сливи, потъмнялото грозде, авокадото, оранжевите портокали. Моите черни маслини са пакетирани в прозрачни опаковки. Твърди. Пълни с течност. Зелените маслини са нещастни. Без костилки. Присаждат им чесън, бадем или морков. Те нямат сърце. Черните маслини имат дълги, елипсовидни костилки. Остри от двете страни. По дължина. Затова черните маслини са истински. Те са чисти. Изящни. Като очите на жена от Средиземноморието. Огледални и дълбоки. Когато умра, ще поискам в ковчега ми да поставят маслини. Не искам нищо от това, което имам сега да ми липсва. Отвъд не искам да имам желания. Не искам и да се тревожа. Затова ще напиша завещание и ще наредя да ме заровят с маслини. Черни. Така ще мога да си представям, че до мен са поставени очите на хиляди жени. Извадени специално за мен. За да бдят и ме пазят. От посегателство. От поругаване с трупа ми. Зная, че ако поискам всичко това, то ще се изпълни. Като мое последно желание. Както зная, че не бих могла да се доверя на мъже. Затова ще поискам сама да избера маслините. За да приличат на очите на жени. И за да мога да им се доверя. Да съм единствената сред тях, която имам тяло. Ако поискам, ще мога да го разменя. Ще извадя собствените си сини очи и ще сложа на тяхното място маслини. Винаги съм искала да имам черни очи. Като очите на испанка. Или на гъркиня. Като погледа на туркиня, мернат случайно на ъгъла на някоя улица в Измир. Когато духа вятърът от Сахара.
Родена съм на Север. Затова съм светла и висока. Косата ми е руса, а очите сини. Там, където живея е студено. И има много гълъби. Със сиви очи. Мъжете са също много високи. Имат големи ходила и светли косми по ръцете. Голи те приличат на охлюви. Тромави огромни охлюви, на които им е студено. Затова аз не обичам мъжете. Винаги са ме привличали очите и телата на жени. Жената е създадена по друг модел. Който после се е изгубил някъде във Вселената. Електричеството в тялото й е различно. Слаботоково. Мъждукащо. Като фенерите, които ние от Север слагаме на шейните. Токът в телата на мъжете има вид на гръмотевица. Мимолетен. Силен. Разрушаващ. Гръмотевици без спомени.
Затова на моето погребение няма да има свещеник. Църквата е измислица на страхливите мъже. Използват я като черупка, в която скриват грозните си космати тела. И си въобразяват, че носят души. Рисуват икони на силни мъже. На мъже герои, на които искат да приличат. Чието безсмъртие искат да имат. Затова в църквите има само една жена. В живота на мъжете има само една мечта. Жената - дева. И жената – майка. Две жени в един образ. Ако е възможно. Когато осъзнах това, започнах да убивам мъже. По-точно започнах да убивам мъже преди да са станали мъже. Правех го съзнателно и планирах всяко поредно убийство. Досега съм убила двама. Единият бе току-що роден. Бе малко бебе. Розово. Със сини очи и пухкаво лице. Имаше клепнали уши, които изрязах с бръснарско ножче, за да не ми пречат. Имаше малки ръце. И малки крака. Беше дебело бебе. Малките деца не усещат болка. Не я съзнават. Приемат я доброволно. Детето не се разплака. Запуших му устата с длан. След това съжалих, че бе толкова лесно. Не можех да му се насладя докрай. Исках да отрежа всичките му крайници. Но закъснях. Нямаше никаква емоция в това да режа бавно труп. Погребах детето. По-късно си помислих, че съм полудяла. Не бях. Ако бях луда, можех да го изям. Така както правят лошите момичета от филмите. Те причакват жертвите си, изнасилват ги и след това ги изяждат. Не можех да ям малки мъже. Не мисля, че можех да приготвя крехкото му месо. Не исках да се цапам. Не обичам млекопитаещи. Вкусното месо е от животни, които се хранят с кръв. Затова на следващия ден си купих пържоли. Свински. Изядох ги сурови. Почувствах се добре.
Вторият мъж убих два месеца по-късно. Когато осъзнах, че съм силна. Бях купила един килограм черни маслини. Черният цвят ми дава сили. Миризмата на маслини ме превръща в пантера. Издебнах го. Пих с него. Слушах музика с него. Живях с него. Избрах го. Преследвах го. Обичах го. Но го убих. Докато спи. С вазата над нашето легло. Огромната кристална ваза. Купена от Европа. Беше я донесъл той. Той бе симпатичен мъж и обичаше да ме разсмива. Понякога ми купуваше маслини. Веднъж зелени и веднъж черни. Имаше огромни ръце. Като моите. И тесни рамене. На снимки двамата приличахме на две буци лед. Издължени и светли. Опитах се да забода две маслини върху снимката. Той не разбра защо го правя. Предложих му да ми направи колие. Да използва зеления цвят с бадем, след това черния, след това кафявия. Той се смя. Исках рубинът в средата да е от морков. Или от ягода. За да бъде по-пикантно. Като ястие, донесено от другия край на планетата. Приготвено от ръцете на черна жена. Негърка с бели нокти и дълга розова линия на живота. Той каза, че колието прилича на броеница. Бе забавно. Предложих му да ми измисли рокля. Трябва да е с презрамки, каза. Съгласих се. Използвахме домат. Нарисува червени презрамки, които стигат чак до зърната на гърдите ми. След това нарисува жартиери. Отново червени. От семките. Бяха като дантела. След това ми стана студено. Убих го същата нощ. Когато заспа. Броих до сто. На 99 дъхът му бе неравномерен. А на сто вече се унасяше. Разбих вазата в черепа му. Аз съм силна и стъклата се забиха дълбоко в главата му. Защото ги натисках. Аз също се нараних. Ръцете ми бяха прерязани. Бях изморена. Заспах до него. Нямах спомени после. Погребах и него. Беше трудно да пренеса огромното му тяло в двора. Но успях. Никой не ме забеляза, защото никой не гледа насам. За хората аз не съществувам. Взех колието. Отиваше ми. Очите ми бяха някак шарени. Усмихнах се пред огледалото с ръце зад гърба. Бях наистина хубава.
Често ходя при тях. При мъжа бебе и при мъжа бижутер. Единият нямаше време да се разплаче. Вторият умря в съня си. Беше ми тъжно. Но имах за кого да се грижа. Носех им цветя. Истински. Посадих и дървета на гробовете. Даже веднъж прочетох на глас една молитва. На бебето слагах черни маслини, а на мъжа зелени. С моркови. Това беше нашата малка шега.
- Помниш ли рубина?
Питах. А той мълчеше. Не беше нужно да питам нищо бебето. Убих го преди да проговори. И преди да започне да разбира. Даже му събрах костилки и му направих играчка. В празна кутия от крем за лице. Занесох му я специално. И бях много нежна тогава. Въобще не обърнах внимание на големия мъж.
- Искаш ли да си играеш?
Поставих играчката на земята и си тръгнах. После ги сънувах. Сякаш никога не бяха ме напускали. Бебето си остана завинаги малко. А мъжът завинаги щастлив. Не можех да искам нищо повече. В спомените им аз бях жената, която ги е освободила. Бях спокойна.
Опитах да ида на църква. Но не ми хареса. Понякога се будех от кошмари и тогава се тъпчех с маслини. За да виждам по-ясно. Колкото повече очи имам в себе си, толкова гледката е по-бистра. Сините очи бързо се изморяват. Написах и завещание. Дарявах всичките си пари на домове за сираци и болни хора. Написах и стихотворение, но ме е срам да го кажа. Беше нещо хубаво и посветено на двамата мъже в двора. В него се разказваше и за дърветата, които растат там. Казвам си го само на ум, за да не го забравя. Нямам усещане, че съм психопат. Тази дума прочетох в един вестник. Просто чакам старостта. Все още съм висока и очите ми са сини. Гледам мястото, където ги погребах, но не смея да изляза. Страхувам се някой да не влезе тук, докато ме няма. Може да ме ограби, а аз не мога да се защитя. А и не искам никого да убивам.
Черните маслини са по-хубави от зелените. Нищо, че растат на едно и също място. Затова препоръчвам само черни маслини. Няма нищо по-хубаво от неподправените неща.

[semper_fi]

Не съм сигурна, че е подходящо за тематиката, но вчера този кратък разказ просто ме очарова и не се сдържах да не го споделя с Вас.
Авторакта е FUCKтически Ангел, оригиналът е тук

А само си представи… Тя вече не е твоя. И сутрин до нея не се събуждаш ти… Нейните сънени очи не ги целуват твоите устни. А тя е толкова красива сутрин… Приготвя закуска, не за теб. И не за среща с теб бърза… И не разказва на теб как е минал деня й. Не споделя радостта си с теб. И SMS-ите не са за теб. И стиховете… А през нощта дарява наслада не на твоето тяло…. И ето тук, зад ухото, не целува теб. По нейния начин, както може само тя. Както обичаш ти. И не с теб мечтае за бъдещето. Не теб чака в къщи с вечеря на свещи. Усмихва се, не на теб… и дори в пристъп на ярост не удря с малките си юмручета по твоите гърди. И не ти бършеш сълзите й. И картичките, и подаръците не са за теб… И не ти се шляеш по нощните улици до нея. Не твоите навици познава по-добре от своите. И нежните…шепнейки…и те не са за теб. И с нокти…по гърба…не по твоя. Не твоя живот. Не е твоя. И нищо не може да се направи вече. Тя вече не е твоя.
Уплаши ли се? Тогава я ПАЗИ!

[Tin^Tin]

Родена блондинка

Човекът който неистово я искаше и не я получи и каза „Не си мисли, че Светът се върти само около теб", беше навръх на рождения и ден, нещо като подарък от сърце.
Тя го запомни, а когато за миг и се искаше да го забрави, се намираше някой да и го припомни.
Тя запомни и това „Няма да си простя ако те загубя по една или друга причина".Загуби я и си го прости много лесно.
Думите са лесни за изговаряне когато са само думи.
Някои думи трудно ги изговарям, а някои никога не ги казвам, а някои само се усещат, а ако не могат да се усетят значи нищо никога не го е имало.
Думите, приети на подсъзнателно ниво, с тях можеш и да убиеш, можеш и да родиш, не знам дали някой си дава сметка за това.
Болезнено преживявам енергийни удари когато съм слаба.
Когато има струпвания при мен, те са по всички фронтове и точно тогава искам да се облегна на нечие рамо и точно тогава това рамо решава, че е възпитателно да ми се даде урок за добро поведение.Защото го няма усещането за мен, защото мисли по своя си начин.Колко жалко, че хората които толкова дълго са се търсили не са се намерили истински, а ако не са се намерили, значи не са били те.
Понякога ми се иска да не съм чак толкова глупава, досущ като онази глупачката която вярваше, когато някой и казваше, че иска да трепти в ръцете му като струна.
Боядисах си черна косата, но съм се родила блондинка, не успях да го излъжа този живот, че съм от умните.Безнадежден случай.
Напомни ми, ти който четеш това, че светът не се върти около мен, моля, за кой ли път го забравям.

автор: libra

[Markizata]

Алтернативно

Преди 21 години светът, в който хората бяха живели, рухна. За Големите това беше просто планирана и подготвена стъпка-естествен рефлекс за съхранение.
По обед слънчогледите завъртат големите си, катранени пити, жадни да изпият до последна капка парещите слънчеви лъчи. Дори когато става непосилно – когато са се преситили дотолкова, че листенцата им са изпърлени до черно – те не могат да спрат добре заучения рефлекс, жадни за още. Защото това е природата им. Затова са толкова големи и жилави – защото могат постоянно да маневрират в търсене на необходимия ресурс.
Подобно на слънчогледите, Големите, в света в който живеехме, имаха същото безпогрешно умение за маневри. И, докато те завъртаха питите към новата посока на слънцегреене, малките осъмнаха в една чисто нова и непредвидима реалност с нови правила и стърчащи коренища от миналото.
Минало, с което мнозина от тях отказваха да се сбогуват. Други наивно вярваха, че иде краят – и едно ново начало, збравяйки, че в природата няма край, нито начало, а само един безкраен кръговрат на въртене. Въртенъртене в посока на слънцето.
За най – малките хора, пък, денят, в който за пръв път прозвуча „45 години стигат”...беше ден като всички останали. Те нямаше как да осъзнаят, нито ги вълнуваше, че реалността на тези преди тях, си отива безвъзвратно... нито имаше как да знаят, че тяхната собствена реалност започва да се гради от този ден.
Поколението на прехода...На стачките, на митингите, на кризата на тока и купоните за храна. Поколението, което беше родено в надежда и израстна без вяра, отгледано с много любов...и още повече мъка.

В онези славни години на българската демокрация ние израстнахме в големия супермаркет на възможности. По рафтовете му бяха изложени и етикирани неизчерпаеми количества от ВСИЧКО... което фантазията ни можеше да роди – и дори много повече. Сетивата ни бяха жадни да погълнат това всичко – да пробваме, да вкусим, да притежаваме. Съвсем скоро научихме първият и последен канон на новата реалност – всеки разнообразен артикул е твой, без възражения и забрани – стига да можеш да платиш цената на етикета...

Всичко беше лесно и достъпно в големия шарен супермаркет на възможности! Не трябва да търсиш. Не трябва много да мислиш (мисленето уврежда, а тежките дипломи не ти гарантират нищо друго, освен ранни бръчки и свободна сергия за домати на пазара). Не трябва да чакаш - трябва само да имаш с какво да платиш, за да получиш каквото искаш.
В големия супермаркет на възможности можеше да се намери всичко, за всеки вкус, вносно от Западна Европа (или Западен Китай), с гарантирано поне трето качество. Всичко – освен ценности. Вероятно последното нямаше как да се внесе, по една или друга причина, или просто беше изчислено, че няма достатъчно търсене за такъв артикул, а и, в същото време, се носеше приказката, че тях хората си ги отглеждали в домашни условия (както зелето в мазето). Обаче, докато за зелето не се говореше кой знае колко, затова, пък, го имаше в мазето на почти всяко уважаващо себе си българско домакинство, ценностите - също както и извънземните, бяха интересна тема за разговор – но малцина ги бяха срещали наживо....

Там и тогава, ценностите си бяха отишли. Бог беше мъртъв...въпреки че периодично се прераждаше – колкото да подари оборот на супермаркитите, на магазините, а също и на свещоливницата на Светия синод. Хората са изобретателни в желанието си да избягат от скучното ежедневие – и от убиващата реалност, от това, че не могат да имат всичко, което очите им искат – и това ги прави нещастни! От това, че не могат да имат същото, което другите имат – и това ги прави още по – нещастни...Измислят си богове, после ги материализират във вар и пясък, за да им се покланят, после ги събарят, после изграждат нови; Измислят си обич, материализират я в брак, после убиват измислицата...за да освободят място за нова.

Някак си, някъде, въпреки и, все пак, вътре в тази реалност...имаше и една друга. Избягвайки условните нюанси на черното и бялото, мога просто да кажа, че беше различна. Беше изпъстрена с цветове, аромати и звуци, които обсебваха сетивата и задвижваха колелата на съзнанието на едни по – други обороти...
Тази реалност живееше извън сивотата на Големия супермаркет, въртенето на слънчогледите и концепцията на хората, чието съществуване се подвизаваше по трасето между лъжицата и тоалетната чиния. Тя черпеше силите си от единствения неизчерпаем източник на енергия – фантазията.
В нея сюжетът беше по – друг, а светът на възрастните изглеждаше приказен...Коприната беше естествена, замъците не бяха музеи, а скуката и всичко скучно на света - просто не съществуваше. За да се завърнеш в тази реалност, беше нужно единствено, да „иключиш” другата.

В тази реалност имаше, а и все още има цветове. Има пулс и движение. Движение, в което нещо осезаемо се случва и то те повлича; сетивата се обострят и всяка една нова хармония носи ново късче от хилядите нюанси между тъмното и светлото...късче, което е точно такова, каквото е твоето усещане за него. И, когато, късче по късче, сглобиш картината в главата си, можеш да забравиш дали си ял и къде си спал вчера, но със сигурност не можеш да забравищ нея – и тя е истинска и реална – нещо, което никой не може да ти даде или да вземе от теб.
Именно заради това, способността да пре/създаваш музика твори, първо, с умението/или обременеността/ да я чуваш и осмисляш. Да я допуснеш да премине през теб докато започнеш да дишаш чрез нея. Можеш ли това – всичко по – нататък е лесно...

Изкуството е граница между света на въображението и реалността: непрестанен процес, през който човешкият замисъл облича кожа и пристъпва в света на осезаемото. Като единствена, огледална проекция на Сътворението, този път не преследва конкретна цел, защото, сам по себе си, е цел. А, мястото на Човека...на Твореца в този процес е, да бъде проводник между духа и формата. За да добрие живот, някъде, някак си, въпреки и, все пак, вътре в тази реалност, нещо точно толкова съвършено и точно такова, каквото може да съществува само в света, в който няма граници, форми и други условности. В света на въображението.
Ето защо, изкуството е пътят на онзи, който е надраснал човешкото в себе си. Пътят на подобието, превърнало се само в образ.