Анджела

[semper_fi]

Беше сив, мрачен, мартенски ден, ръмеше леко и улиците бяха опустели. Радостина крачеше забързано с ръце в джобовете и цигара в уста. Усещаше как козирката на шапката й, плътно смъкната над очите, се пълни с вода. Загледана в земята не се опитваше да прескача локвите. Леката усмивка, която играеше по устните й, здраво стиснали цигарата не се виждаше. Стигна до спирката и погледна таблото, показващо оставащото време до рейса. Петнадесет минути, щеше да закъснее. Пеша е по-бързо. Погледът й за секунда се спря на делово облечената дама, опитваща се да хване такси. „Как ли ходи на тези токчета в дъжда?” Радостина сведе поглед и се върна към мислите си, които я караха да се усмихва. Имаше среща с Анжела, прекрасно и сияйно дете, по-малката сестра на нейна съученичка от гимназията. Винаги, когато се сетеше за нея се умихваше. Тя беше едно от онези лъчезарни и чисти създания, които пленяват сърцето с неподправената си наивност и доброта. Анжела. Подходящо име. Спомни си как хлапето се мотаеше между краката им в деня на бала, трескаво опитвайки се да помогне да паникьосалата се сестра, говорейки безспир и озарявайки стаята със светлина. Това дете имаше невероятният дар да сияе по начин, който можеше дори да се измери. Не я беше виждала почти две години. За което получи мъмренето си по телефона, разбира се. Това дете беше трън в задника, който обаче никак не искаш да извадиш. Да, хлапето винаги можеше да я разсмее.
Радостина влезе в кафето, където беше срещата. Огледа пълните маси, но не видя Анжела. Погледът й за секунда се спря на златистата коса, разпиляна по гърба на жената в ъгъла. Седна на бара и поръча двойно кафе. Отпи от горчивата гореща течност и чу зад себе си познатия весел глас:
- Така значи, аз те чакам на масата, а ти на бара ми седиш.
Радостина се обърна с усмивка и се вцепени. Позна очите и игривата усмивка, но всичко останало...това не беше хлапето, което познава. Пред нея стоеше зашеметяваща млада жена. Дългата й златиста коса меко падаше по раменете, разкривайки великолепната шия и заобленият бюст. Дългата рокля разкриваше заоблените бедра и падаше върху малките изящни ботушки.
- Това съм аз, Анжела, не ме ли позна – гласът й я изведе от унеса
- Разбира се, че те познах, много си пораснала просто – Радостина разтвори ръце и Анжела се хвърли в прегръдките й.
- Хайде, ела да седнем, успях да взема последната маса. В това време всички се крият по кафета. И махни тази шапка, мокра е – Анжела рязко свали шапката и разроши косата под нея.
Пороят от думи не стихваше. „Все още говори като къртечница” усмихвайки се си помисли Радостина, а Анжела й разказваше за всичко, което беше преживяла за двете години, които не се бяха виждали. За училище, матурите, морето, приятелите, учителите... Радостина не можеше да откъсне поглед от красивата жена на среща. Последният път, когато я видя Анжела беше момиче с лошо боядисана в червеникаво-розово коса, с наръфани дънки и потник тип редник Раян, оплакващо се от младежкото акне. Това, което виждаше вообще не се връзваше с тинейдрърчето, което познаваше. Гласът и бе същия, очите все така гледаха открито, позволявайки да видиш душата й, усмивката и беше същата. И все още излъчваше онова чисто, прелестно, озаряващо стаята сияние. Но всичко останало... Анжела беше станала жена. Роклята, късият, но добре поддържан маникюр, лекият, едва забележим грим, косата, старателно подредена, всичко крещеше „Аз съм жена”. Радостина усети как погледът й все по-често се спира на изящната извивка на шията й, а мислите й отиват в посока, която не можеше да си позволи...
- Ти не проронваш нито дума. Само те занимавам с моите глупости. Разкажи ми, как си? Разбрах, че пишеш за френско списание.
- Да, започнах преди няколко месеца. Издават го и за Англия и се надявам да ме потърсят от там. Накои изследвания са интересни и дано, стискам палци, да ми предложат да работим заедно.
- Това е чудесно! Ох, не мога повече – Анжела забърка в чантата си – Не мога, извинявай, издържах почти час.
- Какво...- Анжела извади кутия цигари и бързо запали.
- Знам, че ще ми се караш. Мислех да не пуша пред теб, но това значи да тръгна след малко, а ми е ужасно приятно с теб. Моля те, само не ми чети конско – в очите на Анжела изведнъж се появи хлапето от преди две години. Радостина се разсмя
- За какво да ти се карам? Животът си е твой, а и аз пуша.
- Сестра ми ме побърква за това.
- Аз не съм сестра ти, а и нямам никакво право да ти се бъркам
- Имаш, ти си любимата ми кака – Анжела се усмихна толкова чаровно, че Радостина се разсмя с глас
- Добре, добре. Щом съм любимата ти кака ще пазя в тайна, че пушиш пред мен и ще те крия от сестра ти. Разкажи ми сега за момчетата. Има ли някой специален. Стига си ме баламосвала с разкази за училище и кандидат-студенски курсове. Има ли някой?
- Уф, момчетата са такива дегенерати – красивото лице на Анжела се изкриви в толкова неподправено недоволна физиономия, че Радостина едва се сдържа да не се разсмее отново – не могат две приказки на кръст да обелят и само се чудят как да се докопат до циците ти. Направо...
Тук Радостина не издържа и се разсмя с глас. Това хлапе винаги щеше да си остане тинейджър с лошо боядисана коса.
- Е, хайде, хайде, ще срещнеш подходящия. А и не всички са такива.
- Всички са. А и ... аз... – изведнъж червенина изби на бузите на Анжела. Погледът и бе забит в масата, а цигарата в ръцете й бързо се движеше от пепелника към устата и обратно
- Какво? Кажи ми, знаеш, че на любимата кака можеш да кажеш всичко – Радостина се опита да разсее ситуацията, но не се получаваше.
Анжела се усмихна. Вдигна глава и тихо каза
- Мислля, че съм лесбийка. Мисля, че харесвам жени.
Радостина стоеше вцепенена. Цигарата, поела пътя към устните й спря в неестествено положение. Не можеше да повярва на ушите си. Това дете беше не само пораснало, опитваше се да й каже, че вече е толкова голяма, че мисли за сексуалната си ориенатция. И защо въобще й трябва да мисли за подобни неща. Та тя е дете! Чисто, неопетнето, безобразно наивно дете!
- Моля те, кажи нещо. Тази тишина ще ме убие – Радостина се сепна
- Ти...ъъъ...сигурна ли си? Тези нещаа не се решават така. Това е много сериозно. Та ти си на седемнадесет. Откъде можеш да знаеш
- Първо съм на осемнадесет и половина. И второ, ти кога разбра, че си лесбийка? – в гласа й имаше укор.
Думите й изведнъж се оцветиха в главата на Радостина. „Кога разбра, че си лесбийка?” Откъде знаеше? Да, сестра й беше наясно, но никога не го бяха споменавали пред Анжела. Радостина пазеше личният си живот далеч от всички именно, за да не се налага да отговаря на подобни въпроси.
- Ти, ти откъде знаеш, че аз... – Радостина усети, че мислите й се пръскат в хиляди посоки. Но защо? Това беше нормаен въпрос. И пред нея стоеше просто едно любопитно дете. Полу дете. Почти жена. Красива жена
- Е, тези неща се усещат. – гласът на Анжела звучеше победоносно. Повдигната вежда на Радостина я накара тихо да добави – а и преди три години те видях в едно кафе да се целуваш е едно момиче.
Радостина се разсмя. Разбира се, Анжела обикаляше София от малка, беше нормално да я е засякла някъде. Но всъщност това не беше от значение. Това момиче искаше да сподели нещо. Нещо, което щеше да преобърне животта й в посока, която дори не можеше да си представи. Радостина трябваше да я разубеди.
- Виж сега, това е не е нещо, което се решава ей така. Да не мисллиш, че да си лесбийка е хубаво? Забрави какво показват по филмите и какво пише в интернет. Не се съмнявам, че може да изпиташ влечение към някое момиче, но в крайна сметка има и много приятни момчета. Ти си още прекалено малка... – Радостина спря, защото видя сълзи в очите на Анжела. Не можеше да повярва, че говори подобни неща. Никога никому нямаше да наприказва подобни глупости, но това беше нейното хлапе, чистото и прекрасно дете, което не заслужаваше да се сбълска с всичките проблеми, с които се бе сблъскала тя в миналото. Но защо плачеше ... – Какво има? Моля те, кажи ми.
- Аз...мислех, че поне ти ще ме разбереш – Анжела вдигна ясните си зелени очи, пълни със сълзи - мислех, че поне ти няма да ми обясняваш, че съм луда. Та нали и ти си лесбийка! Защо всички си мислят, че това е някаква прищявка! Сестра ми за малко да получи удар, а най-добрата ми приятелка ми заби шамар и ми забрани да я прегръщам...– Анжела зарови лицето в ръцете си и тихо зарида
„Идиотко такава, какво правиш? Нима не виждаш, че има нужда да я подкрепиш!” Радостина взе ръцете на Анжела в едната си ръка, а с другата избърса сълзите, които размазваха така изкусно сложения грим.
- Извинявай, аз съм глупачка. Разбира се, че те разбирам. Просто ми е трудно да повярвам – усмихна се – За мен ти все още си си хлапето с акне, което не спира да говори за новия албум на Тария. Извинявай. Моля те, спри да плачеш. Можеш да ми кажеш всичко. Ще съм до теб, винаги.
Анжела се усмихна леко, а очите й почти си върнаха предишния игрив и весел вид. Тя рязко дръпна ръцете си, отметна косата, залепила се за все още мокрите бузи и запали цигара.
- Разбира се, че ще си до мен, нали си МОЯТА кака – Анжела отново сияеше. Очите й продобиха дяволитото изражение на дете, което след малко ще съобщи на всички за най-великата си пакост – и понеже си ми любимата кака ще ми погнеш, нали? Моля те, трябва да ми помогнеш – Анжела вече стискаше ръкатана на Радостина.
- За какво да ти помогна? Какво искаш? – Радостина недоумяваше
- Да се запозная с такива момичета. Които биха ме харесали – Радостина рязко издърпа ръката си
- Ако си дошла с идеята, че ще ти стана сводница - забрави – гласът й беше леден – какво си мислиш? Че след като харесвам жени ще ти направя списък с добри кандидатки? За това ли искаше да говорим? – очите на Радостина гледаха гневно изведнъж посърналата Анжела – Кажи ми? Затова ли ми се обади и ме измъкна от работа?
- Не – тихо отговори Анжела – просто имах нужда да говоря с някой, който да ме разбере. Не съм искала да си ми сводница. Просто съм ужасно самотна, никой не ме разбира, всичките ми приятели са хетеросексуални. Надявах се...надявах се, че ще ме разбереш и ще ми бъдеш приятел.
Тъгата в гласа и очите на Анжела стопиха гнева у Радостина.
- Винаги ще съм ти приятелка. Недей да се натъжаваш. Не съм те разбрала правилно – Анжела продължи да гледа с онзи отчаян поглед на дете, на което му се карат за пакост, която не е извършило – Хайде, разкажи ми. Разкажи ми всичко. Има ли някоя девойка, която харесваш? Как разбра, че харесваш момичета? – Радостина отклони темата с надеждата да разсее облаците, надвиснали над хлапето. И успя.
- Не, сега няма. Но на морето предпоследния ден се запознах с едно удивително момиче – очите на Анжела отново се смееха, говореше бързо, без почти да диша – Говорихме си цяла нощ и после цял ден се разхождахме на плажа. Дори се целунахме! Ох, това беше най-прекрасното чувство на света! Никога не бях целувала момиче. Дори не знаех колко меки устни имат! Но после заминах, а тя е от Плевен. Няма как да се виждаме. Пишем си, но с времето някак чувствата се размиха. Нали знаеш, далеч от очите, далеч от сърцето.
- Не е точно така – Радостина се усмихваше. Нямаше и помен от гнева или притеснението. Това момиче просто беше като нея и незнайно как, тя я почувства още по-близка, а желанието й да я закриля се увеличи. – Когато любовта е истинска нито разстоянието, нито времето могат да я заличат
- Явно не е било любов. Пък и ние нямахме никакво време. Не знам. И преди съм си мислела за други момичета, но никога нищо не се е получавало. Нормално, те харесват момчета. – Анжела се усмихваше, но в очите й Радостина прочете така до болка позната самота в душата, усещането за неразбраност и тъгата.
- Не се тревожи, ще срешнеш своето момиче. Ти си толкова малка. Красива си и сигурно всички се заглеждат по теб
- Да, всички момчета. Тези, които аз харесвам по-скоро ме мразят и ми завиждат. Не знам как си успяла толкова години да не се побъркаш! Понякога ми се иска да изкрещя, че не искам да изпитвам всичко това, да скоча в огъня, за да изгори сърцето ми веднъж завинаги и да съм обикновенна. Като всички. Да се радвам на слънчевия ден, държейки някого за ръка.
Радостина не можеше да повярва на ушите си. Това хлапе беше толкова пораснало... чувстваше неща, които децата не разбират. И говореше като съвсем зрял човек. Говореше като нея.
- Да, трудно е. И няма да става по-лесно. Но когато откриеш някой, който те обича както ти я обичаш, ще разбереш, че си е струвало.
- Ще ми помогнеш ли? – Анжела я гледаше в очите а гласът е бе толкова тих, че Радостина по-скоро прочете по устните й значението на думите – Не искам да ме сватосваш, а просто да се помотая с теб. Научи ме да различавам жените. Пмогни ми, моля те. Нямам към кого другиго да се обърна.
- Разбира се, че ще ти помогна. – силата на молбата в очите на Анжела караха сърцето на Радостина да се свива на топка. – Кажи ми само какво точно искаш. Аз съм много по-голяма от теб и почти не познавам момичета на твоята възраст.
- Няма значение, просто ме вземи на някой купон с теб. Все ще се запозная с някой, после с още някой и така поне ще срещна хора, с които няма да има нужда да слушам какъв огромен пенис има еди кой си.
Радостина пак се разсмя. Колко до болка познато й беше това. Никога не бе очаквала, че ще води подобен разговор с нейното хлапе.
- Добре, добре. Даже още в събота. Канена съм на много готино парти, диджеят е супер и там ще има много хора. Поканата е за + 1. Ако това не те притеснява, може да си моят +1.
- Прекрасно! – Анжела скочи през масата и се обеси на врата на Радостина – разбира се, че искам. Само кажи как да съм облечена. Нещо по-специалнно? Знам, че си имате дрес код, но обещах на сестра ми, че ще нося поли, иначе ще ме издаде на мама за...знаеш за кое. Супер, в събота сестра ми ще излиза и ще ме покрие, че съм с нея...
Анжела отново забъбри весело за подробностите около излизането, но Радостина не я чуваше. Мислите й се съсредоточиха върху сестра й – Ирена. Какво щеше да й каже? Дали щеше да е съгласна? Бяха приятелки от деца и не искаше да се кара с нея. А ако каже, че не може? Как щеше да обясни на Анжела...
Погледна часовника си. Беше станало време да се прибира. Имаше още много работа. Анжела също бързаше за някъде. Сбогуваха се топло, с прегръдка, както някога, когато Анжела приличаше на малко плашило с неравно боядисаната си коса. Само за секунда Радостина се загледа в грациозната отдалечаващата се фигура и веднага си забрани да мисли. Трябваше да говори с Ирена.

***
- Виж, това не е някоя сбирка на разгонени лесбийки. Аз ще съм там и ще я пазя, косъм няма да падне от глава й. Просто ще се запознае с хора, които да я разбират. Може да не й хареса и да забраво за всичко...
- Ако спреш да говориш, може и да чуеш мнението ми – Ирена с усилия успя да спре потока от думи и се усмихна – Разбира се, че предпочитам да е с теб, отколкото да се мота сама по лесбо барове. Знам, че е различна от години. Не е нормално на 17 години да няма гадже и дори да не говори за момчета. Не искам да страда така, както страдаше ти. Изживяхме го заедно. Но тя има теб и знам, че никога не би позволила някоя да се възползва от добрината и наивността й. Не забравяй, че тя все още е дете и не разбира. – Ирена погледна с укор цигарата, която вадеша Радоситна. Цигарата се върна в кутията – Нямам нищо против да излезете, ще я покрия пред майка. Но моля те, накарай я да откаже цигарите. Макар, че с теб най-много да пропуши още повече – двете приятелки се разсмяха – Хайде, разкажи ми сега за теб. Какво ново? Някоя дама...

***

Анжела се сепна в съня си. Беше събота. Онази събота, в която щеше за първи път да излезе на място, където да среща открито погледа на жени като нея. Цяла нощ се въртя в леглото и не можа да спи. Задряма пред телевизора и се сепна от шума в кухнята. Майка й се беше прибрала, значи минаваше четири. Рязко скочи, изтича в кухнята, целуна майка си и се запъти към банята. Трябваше да се подготвя. В осем щеше да я вземе Ирена и да я остави в Радостина, за да не се усъмни майка й. Топлият душ на струйки се стичаше по тялото й. Какво да облече? Не и пола. Нещо секси, но не прекалено предизвикателно. Какво ли би харесало на Радостина? Нейната кака, единствената, която винаги я е разбирала без думи. Красивата, очарователна, мистериозна и винаги мълчалива. И сега, отново, както някога, когато счупи любимата ваза на Ирена, тя щеше да я спаси. Да поеме вината пред света за това, каква е. Как ли можеше да й се отбалгодадри? Да й купи ли цвете? Не, това щеше да е прекалено банално. Щеше да й направи парти изненада за рождения ден. Да, искаше да зарадва любимата си кака. Да я накара да се усмихне. Беше толкова красива, когато се усмихваше.

***

- Предавам я в ръцете ти. Утре преди обед ще си я прибера. Да ми я пазиш – Ирена смеейки се разклати пръст пред лицето си.
- Разбира се. Само че къде е чудовището?
- Отиде до магазина. За цигари разбира се, нищо че ми каза, че й се яде шоколад. Ха, все едно не знам, че не обича шоколад. Както и да е. Трябва да тичам. Тя ще се качи след секунда. До утре.
- Чао.
Радостина затвори врата и махна кърпата от главата си. Разроши косата и се запъти към спалнята за да се изсуши. Звънецът звънна. А да, Анжела. При мисълта за нея Радостина отново се усмихна. Винаги се усмихваше.
- Това е за теб – Анжела подаде бялата роза на Радостина и влезе в апартнамента. В последният момент реши, че идеята за цветето не е толкова лоша.
Радостина не отговори. Вниманието й беше приковано върху прелестното женско тяло, което грациозно се движеше из хола й. Анжела беше сложила тесни дънки, които подчертаваха красивите извивки на бердата й и риза, леко отворена, само колкото да загатне за великолепните гърди отдолу. Усети миризмата на парфюма й. Нежен и деликатен. Сладникавите аромати бяха в миналото. Косата и беше изправена и падаше точно поравно от двете страни на лицето й. Радостина затвори очи, за да изгони нахлулите мисли в главата си. Не успя.
- Разполагай се. В хладилника има салата и спагети. Аз отивам да се изсуша и да се приготвя. Към девет трябва да тръгнем, за да си намерим хубави места
- Добре – чу гласа зад гърба си преди да затвори вратата на спалнята.
Анжела с любопитство разглеждаше стаята. Никога не беше идвала. Радостина живееше тук от три години и навсякъде се виждаше очертанието на характера й. Имаше тонове книги, някой на полици, други на масата, разлистени и с бележки по тях. Компютърът беше включен и на екрана светеше поредната статия. До компютъра имаше снимка – Радостина и друго момиче. Смееха се. Може би това беше гаджето й. От тази мисъл стомахът на Анжела се сви. Тя бързо отовори хладилника и извади спагетите. Сложи си малко в чинията и ги сложи в микровълновата. Кухненският бокс беше малък, но практичен. В мивката имаше неизмита чаша от кафе. Анжела видя на секцията още три снимки, всички на жената до Радостина. Беше красива. Седна пред телевизора и задъвка.
Бяха минали четиридесет минути, а от спалнята не се чуваше нищо. Анжела скучаеше и гледаше някакъв сериал. Вратата на спалнята се отвори.
- Най-после, мислех, че никога няма да излезеш от там.
Анжела се обърна, усмихвайки се. За момент помисли, че сънува, времето спря, сърцето й се сви. Видя Радостина, кака си, своята спасителница, единственият човек, който я разбира, съвсем друга. Погледът и беше вигнат високо, а не забит в земята както винаги. Беше сложила грим, нещо, което Анжела не беше виждала. Лек, само молив около очите, но правеше очите й да изглеждат толкова красиви. Не, те винаги са били красиви. Беше облякла свободни дънки с огромен колан и тениска, откриваща няколко сантиметра от корема. Не знаеше, че Радостина има плочки. Косата и беше леко разрошена и застопорена в един удивително небрежен вид. Беше красива, помисли си Анжела.
- Какво си ме зяпнала, дребосък, давай да тръгваме – засмя се Радостина
- Не, просто никога не съм те виждала такава – усмихна се Анжела – Ради, много си хубава така.
- Да, знам – весело отвърна Радостина, набирайки номера на таксито.

***

Заведението беше почти празно, когато влязоха. Ради хвана Анжела за ръка и бързо я отведе до бара, който беше най-близко до сцената.
- Защо не седнем на маса? – смръчка нослето си Анжела
- Ако седнем на маса всички ще мислят, че сме двойка и няма да можеш да се запознаеш с никой – поучително обясни Радостина – А и барманката ми е приятелка. Здрасти, Марго, как си днес...
Радостина побъбри няколко минути и поръча по бира.
- Аз не съм много по бирата – каза Анжела – може би е по-добре водка.
- Ще трябва да се научиш. Бирата е основното питие тук. А и нямам намерение да те напивам. Две бири, така ми е казано.
- Аха, Рени само се чуди как да ми развали купона – очите на Анжела се смееха. Тя наля бира в чашата си и смело отпи. Не беше толкова лошо. Дори беше вкусно.
- Има още час до партито. Ако искаш да ме питаш нещо сега е момента. – Радостина пиеше направо от шишето.
- Еми не знам. Как да покажа на жена, че я харесвам?
Радостина замалко да се задави от смях на въпроса.
- Стига де, нямам никакъв опит – Анжела се намуси.
- Не, не, просто няма как да ти обясня това. Добре. Виждаш ли онова момиче в ъгъла? То явно харесва барманаката. Поръча си трета бира, а е на половината на втората. Сега ще се заприказват и след няколко питиета ще си разменят телефоните. Точно както ако зад бара стоеше мъж. Няма нищо различно.
- Но аз незнам и мъж как да сваля – тази реплика накара Раодостина да се ококори.
- Наистина? Ти никога...не си...
- Да, да, никога не съм правила секс, никога не съм сваляла никой. Като чисто бяло платно съм – Анжела се намуси, а Радостина се разсмя – Не се смей!
- Не, не, не е смешно. Просто за момент забравих, че си дете. Не се тревожи, тук ще има достатъчно опитни каки, които да ти налитат и да трябва да ги разпъждам.
- Но аз си имам кака – ти. – Анжела се усмихна толкова чаровно, че стомахът на Радостина отново се сви. Защо изведнъж това хлапе обръщаше вътрешностите й наопаки...
Анжела забърбори за морето и Радостина се отусна. Времето минаваше неусетно. Заведението започна да се пълни и Анжела не можеше да спре да се възхищава на посетителките.
- Толкова са странни тези двете, погледни ги. Приличат на мъже. А онази там е страхотна, направо не мога да повярвам, че е лесбийка...
- Виж сега, тук може да има и други жени. И мъже – ето виж отсреща седи едно момче и едно момиче.
- Аха, тоест няма да мога да разбера. Но как да позная?
- Ще се научиш. Засега просто разглеждай. След малко ще дойде някой познат и ще те запозная, успокой се.
Радостина искрено се забавляваше. Анжела беше толкова сладка с неприкритото си люботитство. Зяпаше всики и правеше коментари, заради които и двете биха си изяли боя. Шоуто беше започнало, а заведението продължаваше да се пълни. Около тях се трупаха девойки, които се опитваха да се доберат до бара. Радостина внимателно пазеше Анжела да не я притискат, слушайки непрестанното й бърборене.
- Ау, виж онова момиче. Много е хубава. И много хубаво танцува. Харесва ли ти – Анжела сочеше с пръст и Радостина внимателно го свали.
- Да, хубава е. Ставай да танцуваш с нея.
- Аз, как...аз не знам...
- Просто отиди да танцуваш до нея. Другото ще стане от само себе си. Хайде, няма да седиш до мен цяла вечер, я! – Радостина я проследи с поглед, докато се отдалечаваше и се обърна към барманката – Марго, дай още една бира.
- Готино гадже си си довела. Ще ти вдигне реномето – барманката подаде отворената бира
- Не говори глупости, реномето и така ми е високо – засмя се Радостина – дано само не ми навлече някоя беля, че сестра й ще ме убие.
- Дам, днешните деца...- Марго се смееше – Ти как си? Не си идвала от няколко седмици.
- Зарината съм от работа, не ставам от компютъра. Добре, че днес Анжела ми се обеси, та иначе сигурно щях да пропусна.
- Мхм, трябва да се вясваш от време на време – Марго и намигна игриво – как е Надя? Чувате ли се?
- Добре е. Било студено, но какво очаква от Лондон. Работата върви, доволна е.
- А ти? По-точно вие как сте?
- Знаеш, че не сме си обещавали нищо, когато тя замина. Разделихме се със съзнанието, че никоя няма да чака другата. Как да съм?
- Какво как да си, има ли някоя? – Радостина отрицателно поклати глава – ето, значи все пак ти липсва.
- Естествено, че ми липсва. Две години живяхме заедно. Но тя има друг живот сега. И аз си имам моя. Не виждам защо това непременно е свързано с връзка.
- Добре, добре, не се ядосвай. Просто питам. Не искам да те гледам унила. Но напоследък май си по-добре.
- Времето лекува – тъжно се усмихна Радостина – а и виждам, че й е добре там, щестлива е. Има работата си, вече и приятели. Петък вечер никога я няма. Значи всичко върви добре. Това е най-важното.
- Радвам се. А, ето го и протежето ти.
- Ради, Ради, виж, имам й телефона – Радостина се ококори – танцувахме и се заприказвахме. Много мило момиче, но е тук с приятелка и ще си ходят. Затова се разбрахме да се видим тези дни и ми даде телефона си. Не е ли страхотно? – радостта в гласа и очите на Анжела бяха толкова неподправени, че Радостина не можа да остане развнодушна и прегърна малкото създание.
- Е, как иначе да те заваря, ако не в прегръдките на красива жена – Радостина чу познат глас и се обърна. Беше Мария, стара и вярна приятелка, която не беше очаквала да срешне тук
- Ей, какво търсиш тук – Радостина прегърна Мария – теб най-малко очаквах да срещна. А, извинявай, това е Анжела, сестрата на Рени, ако се сещаш.
- Как да не се сещам. Здравей – Мария подаде ръка – имаш много красива сестра, малката. Дойдох да се разведря, по-точно ме замъкнаха. Голяма компания сме. Защо не се присъедините.
- Не знам, тук е хубаво, а и Маргото ще се сърди.
- Е, ако искаш да си я запазиш за себе си, кажи – разсмя се Мария, но Радостина усети странно жегване в стомаха – Аз съм там. До после.
- Искаш ли да седнем при тях, – каза Радостина на Анжела – голяма компания са.
- Ми, нали каза, че ако сме на маса всички ще си мислят, че сме двойка – Радостина за втори път се задави с бирата си. Не можеше да спре да се смее, това хлапе щеше да я довърши някой ден.
- Ох, дребосък, та те са 10 човека! Да не мислиш, че всичките са едно голямо семейство! Като видиш голяма компания на маса не мислиш, че живеят заедно, нали. Но като видиш едно момче и едно момиче, мислиш че са двойка. Е, това е същото. Хайде, ставай, там има много хора, с които да се запознаеш.
На масата компанията беше весела и приятна. Радостина не съжали, че седнаха там, Анжела изглежда се забавляваше.

Когато най-после се добраха до апартамента на Радостина тя вече нямаше крака. Анжела, подкрепяна от Мария я бе накарала да танцува толкова време, че накрая не усещаше нищо от кръста надолу. Анжела заспа в мига, в който помириса дивана, а Радостина взе бърз душ и се вмъкна в леглото. Не й се спеше. Краката й бяха уморени, но мозъка не спираше да работи. Върволица от мисли и спомени от вечерта се въртяха в главата й. Тялото на Анжела, което толкова грациозно се движеше в ритъма на музиката, допирът й, когато се притискаше в нея, за да даде път на някого да мине, усмивката й, когато очите им се срещаха...Какво й ставаше! Та това беше хлапето на Рени! Не, просто е пийнала малко, а й Анжела е красива жена. Просто трябваше да заспи. Утре всичко щеше да е по старому.

***

Радостина се събуди от страннен шум в кухнята. Докато си отваряше очите се опитваше да разбере какво става. Стана рязко и отвори вратата към хола. Анжела правеше палачинки.
- Добро утро. Не те събудих, нали. Опитах се бъда тиха. Обичаш палачинки надявам се.
- Да. – Радостина се усмихна на намазаната с тесто буза, приближи се, облиза палеца и избърса бузата на Анжела. ”Да, всичко е както преди.” – само да се измия и идвам.
Радостина се затътри към банята. „Кафето е на масата” чу зад гърба си.
Двете седяха и ядяха палачинки. Анжела възторжено преразказваше всяка секунда от вчерашната вечер, тъпчейки устата си със сладко.”Това дете винаги излъчва светлина”, помисли си Радостина. Усмихваша се. Обичаше компанията й. Това беше по-малката й сестра, която никога не бе имала. Телефонът звънна. Беше Рени, идваше да вземе Анжела. Двете се сбогуваха топло, с прегръдка, както винаги, както преди.

[semper_fi]

Беше късна петъчна вечер, Радостина работеше върху новата си статия. Цигарите и пепелника бяха до компютъра. Чуваше се само щракането на клавиатурата, когато телефонният звън я накара да подскочи.
- Да.
- Ради, тук е супер, трябва да дойдеш – беше Анжела и около хиляда човека около нея – групата е супер! Хайде, идвай.
- Анжела, работя и въобще не ми се излиза.
- Е, како деееее, хайде. Защо сега си лоша? Хлапето те кани! Моля те, не е хубаво без теб – Радотина почти видя нацупената й физиономия – Идвам да те взема.
- Какво?
- Мария е тук и е с колата. Обличай се, след 10 минути съм при теб.
- Виж сега, дребен, имам работа и никъде няма да ходя. Точка.
- Аз идвам пък. Точка.
- Недей...- отсреща вече нямаше никой.
Радостина седна на компютъра отново. Какво си мислеше този дребосък, тя си имаше работа и беше решила никъде да не ходи. Опита да събере мислите си, но не успяваше. Препрочиташе последния ред отновно и отново, но мисълта и беше на друго място. На вратата се звънна. Радостина не реагира. Някой натисна дръжката и тя усети как Анжела връхлетя върху нея и почти не я събори от стола
- Како, защо не си готова още? Или това е нова мода. Хайде, тръгваме
- Анжела – гласът й звучеше студено и строго – никъде няма да ходя. Ако си мислиш, че ще играя по свирката, грешиш.
- Идвай, или ще те тормозя – Анжела напъна по силно и този път успя да повали Радостина на земята. Колко силно беше това хлапе. – Ще те гъделичкам, докато не се съгласиш.
- Спри веднага и стани от мен!
Но Анжела вече изпълняваше заканата си. Радостина се опита да и хване ръцете, но единственото което постигна беше Анжела да се стовари изцяло върху нея. Страхуваше се да я бутне прекалено силно и хлапето се възползваше от това. Заби нослето си във врата й и започна безжалостно да мърда пръстите си по ребрата на Радостина.
- Ето, аз ги чакам, а те тук ми се боричкат – Мария се беше качила да види какво става. Гласът и спря борбата и двете виновни се изправиха бързо.
- Никъде няма да ходя – отсече Раодстина.
- Моля те... – застена Анжела.
- Отиди до банята и си оправи косата - строго каза Мария и Анжела с нежелание се запъти натам. Мария хвана Радостина под ръка и тихо заговори – Виж сега, това красиво създание не спира да говори за теб. Дигни си гъза и ела. Не виждаш ли, че не й е забавно без теб.
- Аз не искам и още повече...
- Стига се държа като 15-годишна! Облечи се и ела за час. Работата ти няма да избяга. Достави й малко радост и ми облекчи живота. Тя скача наляво, надясно, не мога да я опазя. Пък и трябваа да обърна малко внимание и на жена ми.
Радостина мълчаливо се преоблече и послушно влезе в колата.

***

- Ей, дребосък, малко от малко стой на едно място. Не мога да те гоня из цялото заведение – Радотина беше кисела, а и Анжела наистина не спираше да обикаля – Седни си малко на задника.
- Извинявай – Анжела се усмихна и се притисна в Раддостина.
Харесваше й да го прави. Чувстваше някаква сигурност, съчетана с много приятен гъдел в стомаха. А и караше кака си да се смути. Сигурно не искаше да я виждат с дребосък като нея. За няколкото излизания беше разбрала, че приятелите много я уважават и явно има много момичета, които я харесват, защото винаги си тръгваше с няколко нови номера. Какво ли правеше после? В тъмното никой не забеляза почервенялото й лице.

Групата наистина беше добра и след около час, когато престана да се сърди заради грубия начин, по който я изнудиха да излеза, Радостина всъщност започна да се весели. Видя няколко стари познати, пофлиртува със сервитьорката, потанцува. Дори Анжела спря да обикаля и стоеше все по-близо до нея. Усещаше тялото й непрекъснато леко допряно до нейното. Беше й приятно и не искаше да мисли дали е редно. Искаше само да чувства топлото нежно тяло на това обичано от нея същество. Вечерта беше в разгара си, когато музиката изведнъж спря, чу се женски писък и звук от силен удар. Точно пред сцената някакви мъже се бяха сбили. Радостина инстинктивно притисна Анжела до себе си и бавно заотстъпва към изхода. Тези дрязги никога не свършваха добре. Охраната се намеси, всички зяпаха купчината от мъже, които вече се въргаляха по пода. Радостина усети силен удар в бъбреците и група от 4-ма мъже минаха през нея, опитвайки се достигнат мелето. Анжела вече не беше в ръцете й. Опита се да я открие с очи, когато усети силен удар с лакът в ребрата. Падна на пода, не можеше да си поеме дъх. Опита се да вика, но не успя. Видя как все повече здрави момчета тичат към сцената, за да подкрепят създалия се побой. Радостина се опита да се изправи, крепейки се за един стол. Не виждаше Анжела, страх обви сърцето й. „Къде си? Добре ли си? Къде си , по дяволите!”
- Бързо, да се махаме – Радостина усети ръката на Мария да я хваща през кръста
- Анжела...
- Тук е, върви бързо. – Мария бързо се движеше към изхода, подкрепяйки Радостина.
Излязоха от заведението и се качиха в колата. Там вече чакаше приятелката на Мария. Радостина стискаше ръката на Анжела.
- Накъде?
- Към нас – каза Радсотина.

Четирите жени влязоха в апартамента. Радостина бързо извади шише с уиски и докато се протягаше към чашите установи, че ребрата ужасно я болят. Никой не разбра защо беше боят, но всички седяха умълчани и все още изплашени. Анжела гризеше ноктите си, Мария беше прегърнала приятелката си.
- Ето, това трябва малко да облекчи ситуацията – Радостина се държеше за ребрата, докато подаваше чашите и сипваше уиски.
- Боли ли те – попита Мария
- Онзи кучи син така ме изпраска, че ми изкара въздуха – опита се да се усмихне, но не успя – Ще кажа на управата да си подбират гостите. Разбирам, че групата е добра и че има всякакви, но това вече на нищо не прилича. И откъде се появи цялата онази сган?
- Не знам – въздъхна Мария – важното е, че сме тук и всички сме добре. Знаеш, че изпадам в паника от такива неща след онзи път.
- Кой път? – попита Анжела – Какво е станало? Хайде, кажете.
- Да – подкрепи я момичето в ръцете на Мария – никога не си разказвала за „онзи” случай, а си го споменавала хиляди пъти.
- Не е красиво – каза Радостина. Видя как Мария утвърдително кимна – Добре, случая е много глупав и показва колко сме лоши хората. Преди две годиини бяхме на концерт в зала Хросто Ботев. Всичко беше супер, докато някакъв идиот не реши, че трябва да се върти, бутайки всички наоколо. Е, ние бяхме наоколо. До нас имаше група момчета, които се опитаха да му обяснят да спре, защото има жени до него. В крайна сметка се получи някакъв масов побой, един идиот ми заби кроше и замалко да ми счупи носа, а Мария се озова между две враждуващи страни и се оказа със счупена ръка. Охраната ни изхвърли всички, без вообще да имаме някаква вина. Дори ни вкараха в районното. Едно от момичетата с нас, която е много слабичка и дребна, я бяха затиснали така, че и бяха пробили дроба с ребро и вообще такива работи. Грозна история, която те кара да стоиш нащрек.
- О, Боже – Анжела се наведе напред и сложи ръце на главата си – Но защо хората вместо да се забавляват правят такива неща!
- Защото хората не сме добри, – мъдро каза Мария – всеки иска да е неговото, но не винаги се получава. Просто, когато някой се бие, колкото и далеч да ви се струва, изчезвайте от там. Никой, момичета запомнете, никой няма да ви помогне, освен вас самите. Трябва да се научите да се пазите. – момичето в ръцете й се притисна още по-силно към гърдите й.
- Останете да спите тук. Утре ще закусим заедно. Няма смисъл да се прибирате сега – Радостина беше допила уискито и се пресегна за бутилката – има място. Дивана се разпъва.
- Чудесна идея – усмихна се Мария – въобще не ми се става. Нещо изведнъж загубих сили.
- Сега ще донеса чаршафи. Анжела, ти ще спиш при мен. Нямаш нищо против, нали?
- Не – тихо отговори тя.
Момичета си говориха дълго след като диванът се беше превърнал в голямо легло. Тихо и спокойно беше там, в този отделен апартамент, където четири жени се бяха скрили от жестокостта на света. Уискито свършваше, душите се отпускаха, очите отново придобиха нормалното си изражение. В тази нощ Анжела за първи път усети искрената топлина и състрадателност на женското сърце, намери приятели, които никога нямаше да изгуби и очи, които нямаше никога да забрави.
- Хайде, момичета, оставяме ви – Радостина хвана Анжела за ръка – Лека нощ
- Лека.
Ради затвори врата и отвори гардероба
- Надявам се да ти е удобна – подаде дълга тениска на Анжела
- Благодаря
Радостина опита бързо да свали тениската си и сутиена, но усети остра болка в ребрата. Нахлузи тениската си за сън и събу дънките. Когато се обърна Анжела вече беше в леглото. Не видя как тези зеленни очи изучаваха всяко нейно движение и попиваха извивките на гърба й. Радостина легна и пожела лека нощ на Анжела. Целуна я по челото и се обърна с гръб. Беше изтощена и умираше за сън. Затвори очи и се унесе за секунди. След няколко минути отвори очи усешайки странен дискомфорт. Не можеше да разбере защо стомахът и беше на топка и тогава чу тихото хлипане от другия край на леглото. Рязко се обърна и сложи ръка на рамото на Анжела.
- Дребен, какво има? Плачеш ли? – неясните звуци из под одеалото потвърдиха – Хайде, кажи ми, какво става. Не плачи. Обърни се.
- Аз, аз...- Анжела бавно се обърна. По бузите и течаха реки, които Ради се опитваше да избърше неуспешно – извинявай, събудих те.
- Не, не си. Успокой се, кажи ми защо плачеш? Уплашена ли си още? Няма страшно, всичко свърши – Анжела отрицателно поклати глава – Тогава какво. Хайде, на мен можеш да ми кажеш всичко
- Ами, аз, ох – Анжела избърса рязко очи и се стегна – когато Ани се сгуши в Мария и тя я притисна към себе си аз толкова исках да имам някой до мен! Исках някой да ме прегърне, да сложа глава на гърдите й, да знам, че не съм сама. Какво ми има? Зашо никой не ме иска? Грозна ли съм? Какво ми има? – в гласа й имаше толкова отчаяние и тъга, че Радсотина дори не обърна внимание колко обикновенни бяха въпросите й. Единственото, което виждаше беше разплаканото хлапе, чиито очи не светят. Сърцето й се сви. Тя протегна ръце и притегли младото момиче към себе си, стискайки го в прегръдките си
- Не, не си грозна, какво говориш. Просто не си срещнала тази, която да те заслужава – Радсотина усети как тениската й се мокри от сълзите на Анжела – Успокой се, моля те. Ти си красива, умна, забавна. Има хиляди момичета, които те харесват, ще се появи някоя, която и ти да харесаш. Моля те, миличка, успокой се. Сега си тук, всичко е наред. Аз винаги ще те прегърна, когато имаш нужда. Винаги ще съм тук. Успокой се, мила – тя галеше косите й
Анжела спря да плаче и тихо лежеше в прегръдките на Радостина, която милваше косите й. Толкова беше хубаво там, в тази топла, нежна и същевремено здрава прегръдка. Анжела леко повдигна главата си и устните и се озоваха до шията на Радсотина. Вдиша аромата на кожата й и леко, много внимателно долепи устни до бялата кожа. Радостина усети как сърцето и лудо заби. Не, това не можеше да се случва. Детето отново се превърна в жена. Усети, че бедрата им се докосват. Всеки сантиметър на допир пареше. Тя все по силно впиваше пръстите си в меките златни коси.
- Миришеш много хубаво – прошепна Анжела
- Ще ти покажа утре парфюма – с прегракнал глас отговори Радостина. Анжела не знаеше какво значи този глас – Заспивай, мила. Утре всичко ще е по-хубаво. Обещавам.
Анжела затвори очи и се притисна силно до женското тяло до себе си. Усещаше топлината до себе си и искаше да я вземе. Умората надделя и тя заспа.
Радостина не смееше да помръдне, ребрата я боляха ужасно, но се страхуваше да не събуди Анжела. Или този момент да не свърши. В душата и изведнъж спряха да се борят любовта към детето и желанието към жената. Те се сляха в едно. Радостина искаше да опази това чисто и нежно същество непокътнато, за да целува устните й и да се опиянява от мириса на кожата й. Дълго лежа, вплела пръсти в косите й, усещайки я как спи, всеки дъх, всяко трепване, всеки звук оставяха отпечатък в съзнанието и сърцето й.

***

Радостина отново работеше над статията. Сроковете я притискаха, а мразеше да претупва работата. Скайпът изписука. Тя се усмихна. Анжела й пожелаваше лека работа и й пращаше едно от онези сладки, прегръщащи мечета. През последните няколко седмици си пишеха всеки ден и се виждаха често. Радостина разбираше, че това не е редно, но не можеше да устои на изкушението да види красивите, чисти зелени очи и да се наслади на компанията на това хлапе в изкусителното тяло на жена. Беше решила да й намери приятелка. Имаше едно момиче, с което бяха излизали няколко пъти. Ако Анжела имаше приятелка всичките копнежи, за които Радостина упорито не мислеше, щяха да останат в миналото. Дори не усещаше как любовта и към това момиче завладя всичките й мисли, как чакаше скайпа да изписука или да настане часа за срещата им. Просто се наслаждаваше на великолепните усещания, които и носеше Анжела. По детски чисти и забавни и същевременно толкова опяняващо женствени.
Скайпът отново изписука: „Имам изненада за теб. В петък си празнувам рождения ден. Още не си ми казала дали ще дойдеш. Ако дойдеш, ще си видиш изненадата :Р” Радсотина кратко отговори, че ще дойде и продължи да работи. Все пак имаше срокове за спазване.

***

Анжела трескаво се обличаше. След половин час щяха да дойдат гостите. Беше поканила десетина от новите си приятели и няколко от училище. Беше планирала рождения си ден със седмици и искаше всичко да мине идеално. Дори беше разпределила гостите така, че да мога да си говорят свободно помежду си. Беше изгонила майка си още по обяд и сама беше подредила всичко, за да е сигурна, че ще бъде идеално. Ще че й хареса. Дано й хареса. И каква изненада й беше подготвила! Щеше да ахне!

Радсотина вървеше по улицата към блока на Рени. В едната си ръка държеше огромен букет от бели рози, а в другата малък пакет. Беше избирала подаръка внимателно и накрая се спря на прекрасна сребърна верижка с медалион – две прегърнати жени. Отзад беше изграиврала само „От кака”. Надяваше се да й хареса. Стигна до входа и не изчака асансьора, качи се бързо и звънна на звънеца. Врата се отвори и Радсотина не повярва на очите си. Срещу нея стоеше Анжела, постригана късо, със смъкнати дънки и колан с огромна катарама, с тениска. Радсотина зяпна виждайки своето копие насреща.
- Е, не е ли супер. Виж, дори си купих същия парфюм – Анжела подаде шията си, за да бъде помирисана. Радостина изпусна букета с рози – Е, недей да ми чупиш цветята, влизай – запъти се към кухнята да остави цветя, завирайки си носа в тях.
- Какво, по дяволите си направила! – тихо изсъска Радостина, а Анжела стреснато се обърна – защо си си отрязала косата и защо, по дяволите си се облякла като мен? Какво е това?
- Аз...аз...аз...мислех че ще ти хареса – от огромните й зелени очи рукнаха сълзи.
- Да ми хареса? Какво, че си се направила на мое копие? И как, по дяволите реши това? – гласът на Радсотина беше толкова заплашителен, че Анжела за момент помисли, че ще я удари
- Аз..аз...аз...не знаех, мислех, мислех... – Анжела с ридания избяга в стаята си.
Радостина се окопити и огледа стаята. Имаше две момичета, които явно не бяха чули разговора и учудено се споглеждаха защо Анжела беше избягала така. Радостина остави пакета на масата в кухнята и запали цигара. Какво беше направило това хлапе. Защо? Тези тийнейджъри са неконтролируеми! Нима може да се маскираш така и то с прецизна точност в най-малките детайли...
- Чук, чук, къде е рожденичката? – беше Мария – какво става, защо изглеждаш сякаш през теб е минал цял полк?
- Госпожицата се е постригала, откраднала е гардероба ми и ми е направила изненада. Сестра й ще ме убие. И сега се цупи, защото не бях във възторг. – Мария изпадна във смях
- Наистина ли? Ох, отивам да видя какво сте натворили двете. – Докато Мария се отдалечаваше Радостина затвори входната врата и допуши цигарата си.
- Отиди да видиш какво си сътворила – гласът на Мария звучеше укорително – Хайде, марш, не стига, че тя е на деветнадесет, а и ти се държиш така, Може ли така да разтроиш детето и то на рождения му ден. Отиди да оправиш нещата преди да дойдат гостите. Аз не мога да се разправям с вас.

Радостина бързо прекоси хола и влезе в спалнята с усилие, защото от вътрешната страна на вратата имаше стол. Бързо затвори врата пред любопитния поглед на двете момичета. Обърна се и видя Анжела по гащи с полу разкъсана тениска да реже новите си дънки. Коланът беше насилствено отделен от катарамата, която беше захвърлена в другата страна на стаята. Сърцето й се сви. Какво му ставаше на това момиче. Видя как раменете й се тресът от сълзите, които текат по бузите й.
- Анжела, Анжела...
- Махай се – гласът й беше толкова пронизващ, че сякаш разряза душата на Радостина
- Хайде, стига. Какво правиш – тя хвана здраво ръцете на момичето и изтръгна ножицата – престани, какво става?
- Исках да те изненадам. Мислех, че ще ти хареса. Мислех, че ще ме харесаш. – Анжела ридаеше
- Хлапе, та аз те харесвам. Харесвам те всякак. Беше си много хубава и с дългата коса. Не трябваше да я режеш.
- Не, не е вярно. Ти не харесваш момичета с дълги коси, видях по какви момичета се заглеждаш. Мислех, че ако ...-тя се задави в сълзите си
- Господи, дребен, та аз те обичам такава, каквато си. Независимо от косата и дрехите. – Радостина притисна нежното създание към себе си. – Красива си. Хайде, дай да се опитаме да спасим остатъците от грима – Радостина нежно вдигна Анжела и избърса лицето й – Хайде да ти намерим нещо, което да облечеш, че след малко апартамента ще е пълен с хора, не можеш да ги посрещнеш така.
Тя извади от гардероба дънки и риза, които Анжела послушно облече и се запъти към вратата, защото се чу звънеца. Изведнъж спря, дотича до Радостина, силно я прегърна и излезе. Радостина остана сама, мислейки за това, което не каза на Анжела. Не й каза, че късата коса й стои много по-добре и открива великолепната й брадичка, че широките дънки подчертават женствеността на бедрата й и че тясната тениска прекрасно подчертава меките й оформени гърди. Бавно събра колана, дънките и блузата, прибра ги в един плик и сама не знаейки защо го взе и излезе.
Анжела вече весело бърбореше с новодошлите гости. Господи, колко бързо успяваше да смени сълзите със смях. Това го умеят само децата. Само те са способни за секунди да изпитат цялата гама от емоции, без това да остави отпечатък в душата им. Все пак тя беше дете. Боже, как веднага не разбра? Тя е искала да засвидетелства възхишението си от нея по този сладко-детски начин. Разбира се, децата се опитват да приличат кумирите си, колко беше глупава! А тя, зрялата жена не успя да го види и се държа като ревниво дете. Някак оглупяваше покрай хлапето. Да, Анжела просто искаше да прилича на нея. Но истината беше, че не успяваше. Беше хиляди пъти по-красива. Особенно с тази риза. Помнеше я. С нея беше първата вечер, когато излязоха. Колко й отиваше тази прическа и сякаш и жестовете й се променяха. Беше уверена, очарователна, приличаше на ... Радостина се опита, но не успя да избяга от думата...приличаше на лесбийка.
- Е, виждам, че сте се оправили с малката госпожица – Мария се неусетно се беше приближила
- Ох, не питай. Покрай нея изглупявам. Не знам защо реагирах толкова глупаво.
- Защото се опита да те измести? Все пак е седем годинни по-малка. Опитва се да прилича на кака си.
- Да, знам. Но го осъзнах след като я бях довела до истерия. Нямам подход към децата.
- Нали знаеш, че това дете ти се възхищава.
- Знам.
- Внимавай. Внимавай да не се превърне в нещо, което ще нарани и двете ви.
- Мария, говориш глупости. Аз...
- Не ми обяснявай. Просто ти казвам като на приятелка. Внимавай.

Мария се отдалечи. Радостина разбираше чудесно за какво говори, но не искаше да признае дори пред себе си, че е влюбена в това момиче.
Отиде до кухнята, взе подаръка и го подари. Анжела го хареса. Много. Радостина поседя час и си измисли извинение, за да си тръгне.
Когато се прибра не можеше да спре да мисли за думите на Мария. Беше права, нищо хубаво нямаше да излезе. Най-много да разбие сърцето на хлапето, което нямаше да си прости. Нито Рени. Трябваше да се вземе в ръце и да прекрати тази странна връзка, в която никой не знаеше накъде плува корабът. Радостина разбираше, че всичките й копнежи не са породени само от физическата красота на Анжела. Те бяха смесица между твърде много чувства и емоции, за да бъдат подтиснати или забравени. Трябваше да направи нещо. Трябваше да престане да се вижда с хлапето. Поне за малко, докато пламъкът в сърцето й изгасне.
Тази нощ Радостина не можа да заспи и довърши статията.

***

Скайпът изписука отново. Радсотина видя познатия ник, Анжела отново й пращаше гушкащо мече. Не отговори. Стана от компютъра и седна на дивана. Вече девет дни не се бяха виждали, но кой ли ги брои. „Ти” прошепна издайнически глас в съзнанието й. Измисляше хиляди оправдания, за да избегне срещата с Анжела. И засега действаше. Тя все по-рядко се обаждаше и единствено поздравите по скайп напомняха на Ради за хлапето. Но това не я правеше щастлива. Всъщност не се беше чуствала толкова нещастана, откакто Надя замина за Лондон. Погледна снимките на секцията. Беше време да ги махне от там. Надя й беше казала, че се е запознала с момиче, което много харесва. Всичко свърши. Нямаше смисъл снимките да напомнят за поредната провалила се връзка. Стана и махна рамките от полицата, сложи ги в най-долното чекмедже, където пазеше спомените от миналото. Колко много бяха. Колко разбити мечти, колко несбъднати желания, колко провалени планове. И всеки път, когато беше щастлива нещо се появяваше и отнасяше щастлието й надалеч. Рязко затвори чекмеджето и стана. Реши да си легне рано и да опита да заспи. Напоследък не й се получаваше. Мислите й се връщаха към онази нощ, в която държеше Анжела в прегръдки си. Изпитваше желание да я прегръща всяка нощ, да вдишва мириса на косите й, да милва лицето й. Трябваше да спре, да заспи. Леглото беше толкова пусто...

***

- Отбягва ме съвсем нарочно. Трябва да знам защо. Моля те, Мария, кажи ми. Какво съм направила? – Анжела пушеше нервно. През последните две седмици се опитваше да се добере до Радостина, но не успяваше. Мария трябваше да й помогне. Трябваше.
- Дребен, не знам защо мислиш така, просто е много заета – гласът на Мария не звучеше много убедено.
- Престани! Не съм на петнадесет! Знам, че не иска да ме вижда, просто искам да знам защо. Мисля, че имам право да знам.
- Виж, ако искаш да разбереш нещо, питай Ради.
- Как!!! Та тя дори не отговаря на съобщенията ми. Отказва каквато и да е комуникация с мен. Трябва да съм много сгафила. Искам да се поправя. Мъчно ми е за нея. Липсва ми. Побърквам се при мисълта, че ми е сърдита за нещо, а аз дори незнам защо – гласът на Анжела трепереше, но не от сълзи, а от гняв. Гняв срещу света, който й беше отнел единственото хубаво и сигурно нещо, което е имала.
- Не знам, не знам какво да ти кажа. Просто и аз не съм се чувала с нея от седмици. Може наистина да е заета.
- Ох, остави. Мислите си, че понеже сте по-големи от мен аз съм идиотка и можете да ми приказвате врели-некипели. Извинявай, не съм ядосана на теб. Трябва да тръгвам.
Анжела хвърли пари за сметката и изфуча от кафето. Мария вдигна телефона и набра Радостина.
- Трябва да говориш с нея. Детето е в истерия.
- Не мога – гласът отсреща беше глух и безчуствен. – Няма какво да й кажа, как да й обясня. Ще й мине. Тя е млада
- А на теб? Звучиш все едно си на погребение
- Не, няма как да погребваш нещо, което никога не го е имало и никога няма да бъде. Ще говоря с нея, но не сега. След известно време.
- Добре. – Мария затвори телефона. Тези двете нещо много намирисваха. Вярно е, че тя каза на Радостина да внимава, но не мислеше, че чувствата им са толкова дълбоки. Уф, мразеше да се набърква в чужди съдби. Защо ли продължаваше...

Анжела вървеше по улиците с цигара в уста. Топъл дъжд ръмеше и капеше по мокрите й от сълзи бузи. Защо трябваше да става така? Както беше направила? Защо не й каже, тя ще се поправи. Не искаше да я губи, не и нея. Обичаше я от дете. Да, любовта й се беше променила. Радостина вече не беше приятелката на сестра й, с която можеше да сподели всичко. Тя беше жената, с която иска да сподели живота. Не спираше да мисли за нея, искаше да е в прегръдките й непрестанно. Обожаваше всяка нейна черта, всяка извивка на тялото. Пред очите й изникна прекрасния гръб, който видя онази вечер, докато Радостина се събличаше. Протегна ръка, но там нямаше нищо, освен дъжд и самота. Незнайно как се беше озовала пред апартамента й. Да влезе ли? Да поговорят и да се изяснят. Не, тя дори не иска да чуе гласа ти. А и може да не е сама. Тази мисъл накара Анжела да свие от физическата болка в стомаха й. Разбира се, тя е толкова красива, умна, нежна. Сигурно има някого. Момичето от снимката. Никога не я беше виждала, но не се съмняваше, че е с нея. Бързо се обърна и закрачи към автобусната спирка. Искаше да се прибере и да се скрие в топлината на дома си. Там беше поне майка й, която винаги ще я прегърне. „Ти каза, че ще ме прегърнеш, ако имам нужда от теб. Имам, искам, нуждая се от ръцете ти, което да ме притискат. Но теб те няма!”

***

[semper_fi]

Ради се приготвяше пред огледалото в банята. Беше решила да излезе, за да се разсее. През последния месец не беше мърдала от вкъщи и това се отразяваше пагубно на психиката й. Или поне така си казваше. Облече любимите дънки, избра подходящ потник и отгоре наметна широка риза. Погледна се в огледалото. Изглеждаше добре. Почти не личеше, че не е спала нормално от толкова време. Извика такси и се запъти към любимия си бар.
Влизайки на врата се сблъска с познато лице, поздрави, но не можа да се сети от къде познава момичето. Затътри се към бара и се усмихна на барманката.
- Обичайното ли? – попита момичето
- Не, мисля, че имам нужда от едно уиски.
- Двойно, без лед
- Помниш като слон – усмихна се Радостина.
Отпи от чашата и се заоглежда. Посетителките бяха познати, като всеки път. Познатите лица я караха да се чувства добре, като у дома си. Погледът й се спря на масата в ъгъла. Не познавваше тези момичета. Това там...това там беше Анжела! Боже, какво правеше тя тук? Как какво, забавлява се, естествено. Посегна към чашата си, за да я изпие и да избяга, но в този монет видя погледа на Анжела, който спря върху нея. Лицето й се озари с усмивка и след секунди момичето стоеше пред нея.
- Здравей, каква приятна среща – Анжела я прегърна, но Радостина не отговори на поздрава – Радвам се да те видя, наистина. Искаш ли да се присъединиш към нас?
- Не, вие сте си компания, а и аз минавам само за малко. По-късно имам среща с Мария – каква лъжкиня, помисли Радостина за себе си
- Добре – каза спокойно Анжела и придърпа близкия стол, за да седне до нея – надявам се нямаш нищо против да поседя до теб. Толкова отдавна не съм те виждала. Домъчня ми.
- Да, имах много работа – отново излъга. Погледна хлапето в очите и видя, че сиянието и блясъка са изчезнали. Отмести поглед и видя, че девойката, с която говореше Анжела до преди малко, намусено гледа в тяхна посока – Момичето ти се сърди, че си седнала при мен
- Кой? А, тя ли? Нека се сърди. И без това не мога да я разкарам цяла вечер.
- Хайде, отивай при нея. Изглежда свясна. А и аз наистина трябва да тръгвам след малко.
- Значи след малко и ще отида при нея. – Анжела упорито я гледаше в очите. Не беше забелязала колко е красива, когато е ядосана. Нямаше право да е ядосана. Радостина нищо не й беше обещавала. Още повече така е по-добре за нея.
- Мисля, че е по-добре да тръгваш – сериозно каза Радостина – Няма смисъл да упорстваш.
Лицето на Анжела посърна и тя бавно слезе от стола и се обърна да си ходи.
- Знаеш ли какво – тя рязко се обърна и ококори зелените си очи, от които струяха искри – мисля, че съм достатъчно голяма да преценявам кога и къде да бъда. Мисля, че нямаш право да ми казваш какво да правя, още повече след като ясно показа, че не те интересува. Мисля, че мога да си седя на бара колкото си искам – тя разко седна на стола, все така ококорено гледайки Радостина.
- Виж какво, хлапе, не се дръж като дете, вземи порасни малко. След като ти казвам да си отидеш на масата, значи имам нещо впредвид. И не забравяй, че аз винаги ще съм тази, която се грижи за теб, затова ще ме слушаш и ще правиш каквото казвам – гласът й беше заповеднически и студен.
- Ти винаги ще виждаш в мен пъпчасалото петнадесет годишно тинейджърче, нали? – гласът на Анжела беше неузнаваем. В него имаше толкова откровение и болка, които Радостина не можеше да понесе – Никога няма да видиш в мен порасналата жена. Дори след сто години нищо няма да се промени. Е, аз се промених. Вече не съм дребосък. И ако не можеш да го видиш, жалко за теб.
Радостина изпи остатъка от уискито на една глъдка, стана и излезе без да промълви. Анжела остана сама на бара.
В момента в който илезе от бара Радостина затича. Тичаше по улиците с надежата вятърът да пресуши сълзите й. Когато от изнемога спря, те продължаваха да текат. Защо, защо трябваше да се срещат? И кога това дете беше разбрало за живота толкова? ”Не, мила моя, не си права. Виждам те, виждам те така, както никой друг. Познавам и детето и жената в теб. Ти си най-красивата и опяняваща жена която съм срещала. Искам да си до мен всяка нощ. Да се удавя в косите ти, да се задуша в прегръдките ти. Ако знаеш само колко ми липсваш, хлапе. И къде изчезна сияйният ти поглед? Нима аз съм го убила? Нима успях да те нараня без дори да те докосна? И какво искаше да ми кажеш с това, че не мога да те видя? Искаш ли да те видя? Искаш ли да те прегърна, да те целуна, да те изгоря със страстта си? Само ако знаеше, Анжела, само ако знаше, че те обичам...”
Когато дойде на себе си Радостина видя, че е стигнала почти до другия край на града. Реши да вземе такси, чувстваше се изтощена, а и не беше сигурна къде е. Огледа се, но не видя никакви коли. Беше късно и явно се беше лутала по улиците на някой квартал. Тръгна н там, където мислеше, че е булевардът. Малко зад нея спря такси и свали момче и момиче. Тя махна и се качи в таксито.
Докато пътуваха се опита да не мисли за Ангела и се съсредоточи върху утрешните задачи. Трябваше да прегледа резултатите от изследването, което й бяха пратили и да даде становище. Имаше да прави и анализ на последните публикации в областта. Таксиджията я питаше на къде да завие. Започна да приготвя пари за сметката. С периферието си видя, че до входа й има някой. Пак някой наркоман се надяваше да намери място да спи. Спря таксито до малкото магазинче до блока, за да си купи цигари. Събуди заспалото момче вътре, който не изглеждаше доволен. Затътри се към входа. Иксаше по-бързо да легне, силите я бяха напуснали тотално. Дори не поглеждаше човека до входа, не искаше да разговаря с никого, а ако беше някой клошар, опитващ се да се намъкне във входа, беше по-лесно просто да го подмине.
- Ради – Радостина подскочи и зяпна. Човекът до входа беше Анжела – всичко наред ли е? Звънях на Мария, но тя каза, че не знае къде си. Опитах се да те последвам, но не можах да те намеря. Исках да се извиня за думите си. Дойдох тук, но те нямаше... – чак сега Радостина забеляза, че момичето трепереше от студ. Беше хладно, а тя беше по потник. Нямаше чанта.
- Да, да, всичко е наред. Просто се забавих. Ела, да влезем вътре. Замръзнала си. – когато влязоха във входа Радостина видя, че устните на Анжела са сини.
Качиха се в апартамента и Ради извади одеало. Зави Анжела, наля 2 чаши с уиски и седна до нея на дивана. Хлапето яко се беше смръзнало и изглеждаше ужасно. Не отронваше нито дума и Радостина я остави да се посъвземе. Къде й беше чантата?
След петнадесетина минути и 50 грама уиски Анжела дойде в съзнание. Колко се беше уплашила! След като Радостина изхвърча с 300 от бара се опита да я настигне. Не беше справедлива, нямаше право така да й говори. А дори да беше права, надали така щеше да постигне нещо друго, освен никога повече да не я види. Изтича навън и тръгна да я гони, но Радостина беше прекалено бърза, шмугваше се в малките улички и Анжела просто я изгуби. Луташе се из улиците, докато и сама се загуби. Не беше си взела дори чантата. Само телефонът й беше в задния джоб. Обади се на Мария, която й каза, че въобщене е имала уговорка с Радостина и няма представа къде е. Анжела затвори телефона и краката й се разтрепериха. Защо я беше излъгала? Имаше ли уговорка или просто не искаше да я вижда? Може би й беше писнало от детето, което вечно се опитваше да я достигне. Защо й причиняваше това? Нали щеше винаги да е до нея? Нали така й беше казала? Малко глупаво същество, тя беше зряла жена и имаше свой живот, нямаше нужда от някой да й се върти в краката и да й се меша на всяка крачка. Анжела вървеше по улиците и тихо плачеше. Минувачите я гледаха странно, но тя не ги забелязваше. Крачеше и сама не знаеше накъде. Не мислеше за нищо, само усещаше огромна празнота вътре в себе си. Все едно някой бе взел сърцето й и сега нямаше нищо, нищо, което да я поддържа жива. Искаше да каже на Радостина, че я обича. Че я обича повече от всико. Че иска да е до нея, че вече не е хлапе, че иска да е с нея. Че е откраднала сърцето й и вече нищо няма значение. Не, че това нещо щеше да промени. За нея Анжела винаги щеше да е по-малката сестра на Рени, хлапето, който търчи из стаите и се смее на шегите им, които не разбира. Но трябваше да знае, че я обича. Да, трябваше, дори това да означаваше никога повече да не я види, трябваше да й каже. Да я помоли да й върне сърцето, защото иначе никога нямаше да престане да страда и да мечтае. Анжела бързо закрачи към апартамента на Радостина. Не можеше да хване такси, защото всички й пари бяха в чантата, която беше оставила в бара, а не й се връщаше. Не искаше да се обяснява. Затова и не вдигаше мобилния си, само написа смс да й вземат нещата и че всичко е наред. Добре, че Радостина живееше в центъра.
Анжела се спря пред входа. Пое дълбоко дъх и звънна на врата. Никой не отговори. Сигурно вече спеше или просто не искаше да я безпокоят. Анжела обиколи блока и видя, че прозорците на Радостина не светят. Още не се е прибрала. Но бяха минали почти два часа. Къде ли беше? Ами ако наистина имаше среща, но не с Мария? Беше се опитала да я търси на мобилния, но той беше изключен. Обади се на Мария, която очевидно вече спеше, но все пак й обясни, че Радостина не е имала среща с никого, защото компанията беше на някакъв рожден ден, на който не искаше да ходи, а Мария беше болна и беше отказа да излиза. Значи трябваше да е вкъщи. Сигурно спеше и не чуваше звънеца. Анжела отново позвъни, този път продължително. Отново никой не отговори. Спря такси и от него излязоха двама младежи, които отвориха входа и Анжела влезе с тях. Качи се до апартамента и отново позвъни. Никой. Анжела стоеше пред вратата и не знаеше какво да прави. Бавно заслиза по стълбите. Изведнъж изпита ужасен страх. Колко беше глупава, Радостина бягаше от нея. Тиччаше тоолкова бързо, сякаш я преследваха 1000 дявола! Надали вообще е знаеше накъде тича. Но защо? Какво толкова лошо й беше направила? Защо избяга така? И накъде? Анжела беше излязла от входа и врата се беше заключила след нея. Необясним страх беше сковал душата й. Сама не знаеше защо, но имаше чувството, че нещо й се изплъзва. Че парчетата от пъзела просто не съвпадаха. Трябваше да знае какво се случва. Трябваше да каже на Радостина, че я обича. Само дано тя беше добре. Къде беше по това време? Защо още не се беше прибрала? Ами ако нещо се беше случило? Ако някой я беше нападнал? О, стига, тя е голяма жена. Знае как да се оправя. Но страхът не искаше да я напусне. Стоеше под лампата на входа, втренчена в нищото, чакаща сама не знае какво. Не усещаше хладния вятър, не изпитваше страх от тъмнината или че нямаше никой наоколо. Само стоеше и гледаше, търсейки нищото, вкоченена от страха в душата си.

Радостина наблюдаваше Анжела. От десетина минути устните й беха придобили нормален цвят и погледът и вече не беше така ужасен. Искаше да я пита как е и какво по дяволите прави тук, но се страхуваше да не прозвучи грубо. А и хлапето явно беше преживяло много. Анжела се размърда, погледна я и се усмихна.
- Как си – накрая промълви Радостина – искаш ли нещо? Чай или кафе?
- Не – гласът й беше прегракнал
Ради не знаеше какво да каже. Искаше да й каже много неща, но не можеше. Затова замълча.
- Коя е жената на снимките? – попита тихо Анжела. Не искаше да я пита това, но някак думи сами излязоха от нея
- Надя. Една приятелка.
- Твоята приятелка? – Анжела не знаеше защо толкова я интересувашее това. Така или иначе никога нямаше да са заедно
- Беше моя приятелка. Бяхме заедно две години. Замина за Лондон.
- И вече не сте заедно?
- Не – защо това хлапе я разпитваше и по-точно, защо тя й отговаряше? Това въобще не беше нейна работа. Нищо, само да се посъвземе малко и щеше да й даде да се разбере. Какво си мислеше, как можа да виси в три прерз нощта сама пред входа й!
- Аз, съжалявам ако те притеснявам. Само... – Анжела говореше много тихо и Радостина с усилие чуваше думите й – забравих си чантата в бара. Ако можеш да ми дадеш пари за такси, веднага си тръгвам.
- Да, разбира се, че ще ти дам. Добре ли си вече? – Ради не разбираше нищо. Първо хлапето я беше чакало толкова време на студа, а сега бързаше да си ходи.
- Да, добре съм – цялата смелост и решителност у Анжела се бяха изпарили – Само ако може да използвам банята.
- Да, да, разбира се.
Анжела тихо влезе в банята. Радостина седеше в недуомение. Явно хлапето искаше да говори с нея. Беше плакала, тревожеше я нещо. Не, не можеше да я остави да си отиде в това състояние.
Анжела се погледна в огледалото. Изглеждаше ужасно, гримът и се беше разтекъл и изглеждаше все едно някой художник експресионист беше рисувал по лицето й. Сигурно Радостина се питаше какво става. Трябваше да говори с нея, но нямаше сили. Можеше утре да й се обади и да пият кафе. Но сигурно тя нямаше да иска... ами ако това беше единствения й шанс? Не, чустваше се толкова опустошена, че с усилие миеше лицето си. Не можеше да говори нормално в това състояние, а не искаше да драматизира излишно. Радостина не понасяше драмата. По-добре беше да си отиде. Щеше да се прибере и да се наспи...ключове, ключовете й бяха в чантата! Не можеше да звъни на приятелките, с който беше излязла, защото те или спяха вече, или още купонясваха и нямаше да чуят телелфона. Ще отиде при сестра си. Да, Рени щеше да се събуди от телефона. А утре всичко щеше да е по-лесно. Само да преживее тази нощ.

- Хлапе, добре ли си? – Анжела беше вече петнадесет минути в банята и Радостина се беше притеснила
- Да, само секунда – Анжела бързо избърса лицето си излезе
- Всичко наред ли е?
- Да, няма проблем. Ще ми извикаш ли такси? Ще спя у Рени. – Анжела се опитваше да не губи самообладание
- След малко. Не си си изпила уискито. А и искам да знам какво става. Защо си тук? – Радостина беше решена да разбере какво става. Не можеше да пусне Анжела да си ходи в това състояние.
- Аз...не знам – Анжела звучеше неубедително, но не искаше да говори. – Много съм уморена, става ли утре да говорим? Моля те, наистина съм уморена
- Как няма да си? Вървяла си от бара до тук и после си висяла Бог знае колко време пред входа. Защо, Анжела, какво става?
- Просто исках да знам дали си добре, след като така избяга от бара – Анжела гледаше в земата, за да не види Радостина лъжата в очите й.
- Тогава защо си без чанта и яке? Хайде, хлапе, не ме баламосвай. Искаш да те пусна да се прибереш при Рени в това състояние? Тя никога повече няма да те повери на мен.
- Въобще няма да й казвам, че съм била тук и готово – Анжела говореше тихо, почти плачейки. Защо не я оставеше намира?
- Хлапе, какво има? Кажи ми, моля те. Ужасно се притеснявам – Радостина се доближи до Анжела и я прегърна силно. Усети как крехкото й тяло се разтресе. Нежно повдигна лицето й и видя огромните сълзи да се стичат по красивите й бузи, унищожавайки последните остатъци от грима й. Избърса сълзите и силно я притисна до себе си. – Спокойно, спокойно мила, всичко ще се оправи. Спокойно.
Анжела се притисна силно в нея. Не можеше да спре да плаче, сълите не я слушаха и мокреха блузата на любимата й. Не чуваше какво й говори, само как сърцето и бие силно и бързо. Искаше винаги да чува този звук. Постепенно сълзите пресъхнаха, но Анжела не искаше да се отлепя от нежното тяло до себе си.
- Успокои ли се? – Радостина нежно галеше косата на Анжела
- Да – тя с усилие се отдръпна и се усмихна
- Ела да седнем – Радостина нежно я служи на дивана и я зави с одеалото – Хлапе, защо си разтроена? – не искаше да влошава нещата, но не можеше да издържа повече. Не можеше да си прости, че й причинява това, трябваше да знае какво се случва.
- Не съм разтроена, просто ми е малко тъжно – Анжела гледаше в земята. Усети как стомахът и се свива, посегна към цигарите си и запали. Радостина мълчеше. Стахуваше се Анжела да не изпадне отново в истерия. Анжела бавно вдигна глава и я погледна в очите, изправи гърба си и каза с ясен и спокоен тон – Обичам те
- И аз те обичам, хлапе – Радоситна се усмихна и погали все още мократа й буза
- Не, Ради, не. Аз те обичам... – Анжела не знаеше как да обясни – обичам те истински – гледаше Радсотина право в очите, толкова спокойна и уверена, сякаш нищо не се беше случило
- И аз те обичам истински – усмивката на Радостина се изкриви в тъжна гримаса. Анжела застина. – Обичам те много
Изведнъж на Анжела й се зави свят. Усети как силите й отново я напускат. Виждаше отсреща жената, за която не можеше да спре да мечтае през последните няколко месеца и тя й каза, че я обича. Наистина ли се случваше или просто сънуваше?
- Точно затова не мога да позволя да има нещо между нас – гласът на Радостина леко трепереше, гледаше в очите Анжела – Последиците няма да са хубави, аз съм много по-голяма от теб. Не искам да ти причинявам болка, но не искам и да те разочаровам. Затова не исках да те виждам. Няма смисъл да... – Анжела постави пръста си на устните й в знак да замълчи.
В очите й Ради виждаше цялата любов на вселената събрана в двата изумруда насреща. Анжела бавно се приближи и замени пръста си с устните си. Нежно и бавно тя целуна така желаните устни, разтапяйки се в мекотата на усещането. Радостина леко притвори очи, защото имаше чувството, че сърцето й ще експлоадира от пренасищане на сетивата. Леко прокара език по устните на Анжела, без да отлепя устните си.
„Не, спри, какво правиш!” се чу в главата на Радостина „Вземи се в ръце”. Радостина с нежелание се отлепи от Анжела, лицето й беше почти сиво от усилието.
- Хлапе, това не е добра идея.
- Чуй мен сега – Анжела се усмихваше, а очите й грееха по нов, още по обаятелен начин, така както греят очите само на жена, която обича друга жена – не ме интересува какво ще стане, не ме интересува дали ще ме нараниш. Интересува ме само това, че те обичам и че ти ме обичаш. Не искам да губя това усещане, не искам да пропусна това само, защото може в бъдеще да ме заболи. Хайде, не бъди страхливка, дай ми шанс да ти покажа, че вече не съм малко дете.
Анжела отново целуна Радостина, този път много по силно и властно. Впи устните си и обгърна с ръцете си тялото й. Радостина не се дръпна. Нямаше сили да се бори с желанието, което я изгаряше от толкова време. Беше сънувала това толкова време, че просто не можеше да спре сега. Нежно прегърна Анжела и почти незабележимо я сложи по гръб. Без да отлепя устните си нежно легна до нея, покривайки я с половината си тяло, галейки лицето й. Анжела силно се притискаше в нея, опитвайки се да изпие докрай любовта си, наслажвадайки се на всеки допир. Галеше я, опитваше да опознае всяка извивка на тялото й, сякаш никога преди не я беше виждала, никога не я бе докосвала.
Двете заспаха, вплели пръсти, целувайки се, там, на дивана, облечени, обезсилени от собствените си чувства и толкова дълго криената страст.

***

Анжела се събуди от лек натиск върху устните си. Отвори очи и видя Радостина.. Леко се протегна и тихо прошена.
- Добро утро, любов моя
- Добро утро, хлапе – Радостина галеше лицето й – искаш ли кафе?
- Да, колко е часът?
- Единадесет и десет.
- Толкова късно! – Анжела скочи толкова рязко, че Радостина за малко да падне от дивана – От дванадесет съм на урок!
- Спокойно, спокойно, какъв урок?
- За кандидат-студентските изпити! Казах на майка, че ще спя у приятелка и тя ми разреши само ако днес се поява на часа! Ох, ще ме убие!
- Добре, хлапе, спокойно, има още 50 минути. Ще те закарам до там. – Радостина се усмихваше. Някак странно в Анжела се съчетаваше всичко детско и всичко женско – Влез да се изкъпеш, аз ще направя закуска и после ще те закарам навреме. Трябва ли да минаваш през вас за нещо?
- Не, но трябва да си взема чантата от момичетата. Добре, сега, първо баня – Анжела бързо тръгна към банята, спря се по средата, върна се, целуна Радостина и влезе да къпе

Радостина препичаше сандвичи и не можеше да спре да се усмихва. Беше щастлива. Не позволяваше мислите за сериозността на ситуацията да помрачат усещанията й в този момент. Имаше право поне малко да се порадва.
Анжела излезе от банята с поредния нерешим проблем – нямаше какво да облече. Радостина й даде дънки и блуза, които й бяха малко големи, но и двете се съгласиха, че така изглежда много сладка. След като накара хлапето да погълне два сандвича, я закара до урока й. Там вече я чакаше приятелката й, която беше взела чантата й. Радостина ги остави да си говорят, тъй като бяха стигнали 10 минути по-рано и се прибра. Оправи хола и седна да поработи.

Анжела се прибра от урока и се чувстваше като парцал. Все пак не бяха спали почти цяла нощ. Съблече дрехите на Радостина и за да не ги види майка й ги скри дълбоко в гардероба. Не можеше да повярва, че Радостина найстина я обичаше. До вчера дори не смееше да се надява, че тази умопомрачителна жена ще й обърне внимание, а днес вече бяха заедно! Колко прекрасно беше това чувство, да усещаш, че там някъде, в гърдите на любимата ти бие твоето сърце, а над стомахат ти бие нейното... Анжела извади мобилния си да й се обади и си спомни, че й беше паднала батерията. Включи го и видя 5 пропуснати от сестра й. Колкото и да не й се говореше сега с Рени набра номера и чу как телефонът звъни твърде близо. В този момент чу вратата да се отваря.
- Къде беше, по дяволите! – Рени никак не изглеждаше щастлива
- На урок и здравей, радвам се да те видя – Анжела недоумяваше какво се случва
- Звънях на Маги, при която каза, че ще спиш и тя ми каза, че въобще не си се прибрала с нея, а че си изърчала след някаква жена, писала си й смс, че всичко е наред и не те е чувала! Та отново, къде беше?
- А, къде бях снощи – Анжела се опитваше да измисли някакво разумно обяснение. Не можеше да каже истината. – Видях една приятелка и отидохме на друго място. После се прибрах с нея.
- Приятелка? И коя, ако мога да попитам?
- Мария – това беше първото, което й хрумна – видях Мария.
- И заради Мария си била толкова въодушевена, че си си забравила чантата и якето?!
- Да... – Анжела не звучеше особено убедена – трябваше бързо да тръгна.
- Виж какво, дребен, не ме баламосвай! Кажи ми какво става, защото след малко майка ще се прибере и ще й кажа всичко – Рени беше побесняла. Кога това дете щеше да разбере, че трябва да мисли преди да върши нещо
- Добре, добре – Анжела пое дълбоко дъх – видях едно момиче, което наистина много харесвам и тя ми каза, че има среща с Мария – до тук дори не беше излъгала – реших да отида с нея и докато се обърна, тя беше излязла и затова изтичах след нея. Чак в таксито се усетих, че съм си забравила чаната.
- Уху, така било станало значи. И къде спа?
- Спах у Мария. Ако искаш й се обади – Анжела се опита изглежда максимално убедително и ясно успя
- Добре, добре. Можеше поне да ми се обадиш. Имахме уговорка да те закарам на курса, помниш ли? – ето това беше забравила
- Извинявай, падна ми батерията и съвсем изключих
- Да, разбира се, защо аз да не се побъркам от притеснение, защото ти си прекалено разсеяна, за да си заредиш телефона – Анжела силно прегърна сестра си и Рени се поуспокои – добре, дребен, сега кажи мии за това момиче, което си харесала. От колко времме се познавате?
- От няколко месеца – този обрат на разговора не беше добър – Много е готина. Ще ти хареса
- Значи сте заедно? Така ли? – ядът на Ирена се беше изпарил и сега искаше да знае всички подробности – Това ли е същото момиче, в което си влюбена от няколко месеца?
- Не знам какво имаш предвид – откъде сестрай знаеше за чувствата й? Никога не бе споделяла...
- О, хайде, дребен, не можеш да скриеш такова нещо от мен. Всички сме наясно, че си луда по някого. Дори мама знае, но мисли, че е в някой мил младеж. Та, разкажи ми всичко
- Не искам да ти разказвам – Анжела се беше изчервила, но от притеснение. Не бяха говорили с Радостина за това дали всъщност наистина имат връзка и дали може да каже за това, Беше сигурна, че Рени ще се зарадва, но не беше сигурна, че Ради ще одобри. В крайна сметка целия й личен живот винаги е бил много потаен. – Виж сега, още нищо не е ясно, ок? Обещавам, че когато има за разказване, ти ще си първата.
- Добре, добре. Щом не искаш да ми разкажеш за мистериозната девойка, няма да те насилвам. Но моля те, приведи се в приличен вид, защото изглеждаш сякаш въобще не си спала. – Ирена наистина се радваше за малката си сестра. Това беше първото й влюбване. Спомни си когато за първи път тя се влюби. Всички емоции, силата на чуствата... О, беше толкова прекрасно!

***

Радостина седше пред компютъра, опитвайки се за стотен път да сравни двете статии, които и бяха пратили, но мислите й се разбягваха на поски. Беше изтощена от всички емоции, а и липсана на сън си казваше думата. Точно, когато реши, че е по-добре да легне да поспи, скайпа изписука. Анжела й изпращаше едно от онези мечета, придружено с много целувки. Пишеше й, че не може да говори, понеже има гости, но утре ще й се обади веднага щом стане. Радостина й изпрати няколко мечета и отиде да спи. Леглото пак беше празно, но дупката в душата й беше запълнена. За първи път, от както Надя си замина заспа спокойна и щастлива.

Телефонът звънеше на пожар и колкото и да се опитваше да го игнорира Радостина се събуди. Погледна дислпея – Ирена.
- Ало
- Извинявай, спиш ли? – гласът й беше разтревожен
- Да, но няма значение. Вече съм будна. Какво има?
- Става дума за Анжела. Имаш ли против да се отбия у вас да пием кафе? – Радостина застина на телефона. Дали знаеше какво се беше случило? Нима хлапето й беше разказала – Ало, ало.
- Да, да, няма проблем, идвай. За какво става въпрос?
- Ще ти разкажа като дойда – Рени затвори телефона

Радостина стана и се запъти към банята, стомахът й беше на топка. Не искаше да разваля отношенията си с Рени, а тя сигурно нямаше да е особено доволна от факта, че сваляше малката й сестричка. Особено след като й я беше поверила. Трябваше да я пази, не да се влюбва в нея...Кафето беше почти готово, когато на вратата се звънна.
- Добро утро, извинявай, че те събудих – Ивена прегърна Радостина и я целуна по бузата. Това беше добро начало
- Няма проблем, влизай. Кафето е почти готово. С мляко и захар, нали.
- Да, благодаря. Минах през пекарнята и взех нещо за закуска – Ирена постави плик на масата.
Радостина наля кафе, извади чиния за закуските.
- Съжалявам, че те тормозя, но не знам към кого да се обърна
- Всичко е наред, кажи сега, какво става? – явно Ирена не знаеше за вчера
- Ох, много съм притеснена за Анжела. От няколко месеца е много странна. Някак е по-умислена и затворена. Което вероятно е нормално след всички промени, през които минава. Първоначално всичко си беше нормално, виждаше се с теб, забавляваше се. После извъднъж се пострига, започна да се държи странно. Дори си смени паролата на компютъра! Мислех, че може би просто си е харесала някое момиче, но въпреки всичките ми усилия не успях да измъкна нищо от нея. После престана да излиза и с теб, което принципно е нормално след като вече има свои приятели в тези...във вашите среди. Разбирам, че може би не иска да споделя с мен всичко, но да ме лъже? Никога не го е правила! – Ирена дори не беше докоснала кафето си, а говореше толкова бързо, че Радостина с усилие следше мисълта й – В петък е трябвало да спи у приятелка, но вместо това е избягала с някаква непозната без дори да си вземе чантата. И когато я попитах къде е ми каза, че е спала при Мария. Въобще нямаше да разбера, че не е ако вчера случайно не се бях засякла с Мария в киното и тя не беше попитала как е Анжела, понеже не я била виждала от много време. Можеш да си представиш как зяпнах насреща. Дори не би ми хрумнало да проверям, защото преди Анжела никога не е лъгала. Е, надали е споделяла всичко, което се е случвало в живота й, но все пак поне сме си казвали истината. Ще умра от притеснение, разбираш ли, не знам какво му става на това дете. Ами ако тази ... това момиче не е добро, ако има връзка или дори е омъжена или има дете? Ами ако се занимава с наркотици? А ако Анжела е започнала да се друса! О, Господи, никога няма да си го простя, никога! – Ирена излизаше извън контрол
- Виж сега, успокойсе малко. Мисля, че излишно драматизираш...
- Излишно! Тя никога, никога не ме е лъгала! Независимо какво глупости е сътворила, винаги сме си имали доверие. Трябва да се е забъркала в много голяма каша.
- Рени, моля те, успокой се. Ще получиш удар така. Има хиляди обяснения на случващото се. Може Анжела просто да не е искала да сподели с теб, защото не е смятала, че ще го понесеш.
- Ха, точно така. Но смяташе, че спокойбо ще понеса да обсъжда гърдите на сервитьорката в кафенето. Моля те, прстани. Не съм тук, за да ме успокояваш. Надявах се да знаеш нещо – стомахът на Радостина се сви
- Аз ли? Не...няма как да знам...аз...
- Ето, виждаш ли? Поне с теб щеше да сподели, дори да се притесняваше от мен. О, Господи, а аз убеждавах майка ми да й даде свобода. Тя никога няма да ми прости. Аз никога няма да си простя. Никога! Аз, аз съм виновна, никога не трябваше да й разрешавам да ходи по тези барове. Аз съм виновна, че сестра ми е наркоманка! – Ирена вече беше в истерия
- Престани да говориш глупости, Рени. Няма такова нещо!
- Откъде знаеш? Кой знае къде е била снощи, а и вчера като я видях изглеждаше ужасно! Сигурно е прекарала нощта в някоя от онези порутени сгради, вонящи на пикня, друсайки се.
- Не, не е.
- О моля те, какво ли знаеш и ти!
- Знам всичко, защото Анжела прекара нощта тук.
- Какво? – Ирена не беше на себе си и Радостина реши да повтори думите си. Не можеше повече да мълчи и да я гледа как си съчинява ужасяващи истории.
- Анжела спа тук, при мен. Не е била по никакви порутени сгради и със сигурност не се е друсала.
- Но, но защо тя просто не ми каза...защо ти не ми каза...Неееее – Ирена се беше окорила насреща със зяпнала уста, а последното „не” не звучеше никак добре.
- Не, не, нещата не са такива каквито си ги представяш. Анжела беше много разтроена и не исках да я пускам да си ходи. Виж сега, между нас...Защо се смееш? – Радостина неудоумяваше какво породи неистовия смях на Ирена. Може би това беше просто защитна реакция...
- Ти си тази, в която е влюбена Анжела! – Ирена продължаваше да се смее – Не мога да повярвам! Ти...ти си тази, след която е тичала вчера. – тя продължаваше да се смее и Радостина започна да се притеснява сериозно.
- Рени, виж, между нас няма нищо, поне нищо не се е случило. Отдръпнах се веднага щом нещата поеха в грешната посока.
- Защо? – Ирена вече не се смееше – Като ти гледам физиономията, която е същата като когато госпожицата по история, когато разбра, че валентинаката й е от теб, значи дребосъка не ти е безразлична. – сега вече Радостина се оцъкли.
- Ами...аз...да, разбира се, че обичам хлапето, знаеш това – усети как се изчервява
- Чакай малко, нямам предвид това. Питам те дали си влюбена в сестра ми – Радостина не отговори, гледаше невиждащо в пространството и съвсем леко се усмихваше – Наистина ли? Наистина си влюбена в нея!
- Рени, моля те, не се сърди. Не съм искала така да станат нещата. И нямам намерение да се случва каквото и да е било. Обичам хлапето, обичам теб. Не искам в никакъв случай да правя каквото и да е било, което да развали приятелството ми и с двете.
- Е, мисля, че с Анжела приятелството ви е сдало багажа завинаги. – Ирена се усмихваше. Наистина ли Радостина, тази прекрасна, успяла, уверена в себе си жена беше лапнала по недодяланата й сестра? – А честно казано не виждам как факта, че си влюбена в сестра ми ще попречи на нашето. Е, малко ще ревнувам де.
- Наистина ли?
- Само мъничко – Ирена продължаваше да се усмихва
- Не за това. Наистина ли нямаш нищо против това, което се случва межу Анжела и мен. – Радостина не можеше да повярва, че всичко минаваше толкова леко
- Нали каза, че нищо не се случва – и спокойствито, което беше започнало да се прокрадва в душата на Радостина се изпари. Ирена се разсмя – Шегувам се, съкровище. Разбира се, че нямам нищо против. След като се харесвате, аз няма намерение да ви се бъркам. Освен това тя надали ще намери по-добра партия от теб. Виж, тя не е много подходяща, но щом я обичаш...
- Ох, Рени, дори не можеш да си представиш колко щастлива ме правиш. – Радостина прегърна приятелката си – Когато се обади сутринта бях толкова притеснена, че ще дойдеш бясна...
- И затова ме остави да треперя половин час какво се случва със сестра ми. Виж, това вече наистина беше кофти. Защо просто не ми каза?
- Притеснявах се. Много по-голяма съм от Анжела, пък и ти ми я повери, за да я пазя.
- Толкова малко доверие ли ми имаш? Че кога съм те осъждала?
- Не, не е до това, просто това е сестра ти...
- Добре, добре. Разбирам те. Сега искам да чуя всички подробности, докато закусвам, защото вчера от притеснение така и не вечерях. Кога се случи? Как?

Двете приятелки говориха дълго, разказвайки миналото, мечтаески за бъдещето, споделяйки настоящето.

[semper_fi]

Анжела бързаше за среща с Радостина. Бяха минали две седмици от паметната нощ, когато любимата й призна, че има чувства. Виждаха се почти всеки ден и си пишеха непрекъснато. Наближаваше края на учебната година и Анжела се готвеше усилено за кандидат-студенските изпити, а и напоследък я беше обхванала треска покрай приготовленията на майка й за бала. Закъсняваше, защото трябваше да прекара два часа с нея по магазините, издирвайки подходящи обувки за роклята, която бяха избрали още преди половин година, за да хванат намаленията. Все пак майка й беше успяла да отгледа двете си дъщери практически сама и отдавна се беше научила да не оставя нищо за последния момент.
Когато наближи спирката, където трябваше да се види с Радостина Анжела забави крачката. Все още всеки път, когато трябваше да се видят й се свиваше стомаха от вълнение. Опитваше се да отгатне дали вече е там и я чака. Би трябвало, закъсняваше с петнадесет минути и сигурно Радостина вече се беше изнервила. Видя женска фигура, подпряна на електрическия стълб, с шапка и цигара в уста.
- Ето ме. Съжалявам, че закъснях, с мама се забавихме по магазините – Анжела прегърна Ради и бързо я целуна по устните
- Няма проблем, предположих, че двете женски сте се замотали, както винаги – тя широко се усмихваше.
- Знаеш, че мразя да ме наричаш така! Ако не престанеш ще започна да те наричам мъжки – Анжела тропна с малкото си краче.
Радостина се засмя, взе за ръка Анжела и я поведе към ресторанта, където беше запазила маса за двете. Това момиче я караше да се чувства толкова спокойна, лека, щастлива. Невероятното съчетание на детското с женското предизвикваше в нея тих възторг и възхищение. Анжела отново светеше с онзи красив ореол, който носят онези слънчеви деца, които никога не плачат.
- Уау, тук е много хубаво – Анжела оглеждаше малкият френски ресторант – все едно наистина сме в Париж.
- Мога ли да ви взема връхните дрехи? – сервитьорът стоеше до тях.
- Да, заповядайте – Ради помогна на Анжела да си свали якето и подаде на сервитьора дрехите.
- Защо не ми каза, че ще ме водиш на толкова изискано място. Щях да се облека специално – Анжела се чувстваше малко неудобно в изискания салон
- Изглеждаш невероятно, любима – Анжела се изчеври от думите й
- Ще желаете ли нещо за пиене – сервитьорът остави червено меню пред Анжела и синьо пред Радостина.
- Да, бутилка от мелнишкото мерло, специалната ви селекция – Радостина отвори менюто и продължи – вода и от френския сладкиш по една порция с виното.
- Веднага пристигат – сервитьорът се отдалечи
- Сладкишът е великолепен. Надявам се, че нямаш нищо против, че поръчах – Радостина нежно галеше ръката на Анжела
- Не, нямам – Анжела не откъсваше поглед от нея
- Хайде, разгледай менюто. Какво ти харесва?
- Ми незнам, тук има много неща и всички звучат странно – Ради се разсмя – ти какво ще поръчаш?
- Пролетна салата и стек. Винаги това поръчвам.
- Ми тогава и аз искам същото.
- Не, вземи си някой от видовете картофи. Много са вкусни.
- Ще опиттате ли виното?
- Да – сервитьорът наля малко вино в чашата на Радсотина и след утвърдителното и кимане наля на Анжела и допълни чашата й. Поднесе и сладкишите. – Наздраве, хлапе, дано виното ти хареса.
- Наздраве – Анжела отпи от чашата и се възхити за пореден път на вкуса на Радостина. Опита от сладкиша – Ммм, наистина е страхотен.
Анжела се наслаждаваше на сладкиша и виното, но най-много й харесваше жената срещу нея. Говореха тихо за това, какво им се беше случило през деня. Сервитьорът се приближи няколко пъти, но виждайки, че не са готови с поръчката се отдалечаваше.
- Хайде, избери си яденето
- Добрем, да видим. Картофи казваш – Анжела отвори менюто и чак сега забеляза, че в менюто й няма цени. – Много странно, тук никъде не пише кое колко струва. В твоето пише ли?
- Да – леко се подсмихна Радсотина
- Но защо в моето не пише? – Анжела недоумяваше, за първи път виждаше меню без цени
- Защото твоето е женско.
- Какво ще рече това?
- В този ресторант цени има само в мъжкото меню – Радостина повдигна леко нейното – в женското има само картинки, тъй като дамата не трябва да се притеснява за такива дребни неща като сметката.
- Но и ти си жена. Защо имаш мъжко меню – Радостина се засмя толкова силно, че двойката от съседната маса се обърна към тях – какво толкова смешно казах?
- Е нали все някой трябва да плати.
- Добре, но защо ти? Защо не ми даде на мен синьото, а на теб червеното?
- Предполагам защото съм по-голяма – Радостина не можеше да спре да се смее – или защото аз подадох якетата на сервитьора, или защото резервацията е на мое име. Избери си която причина ти харесва.
Анжела се нацупи заради явната дискриминация, наложена в рестораната и направи толкова сладка гримаса, че Радостина едва не изплю виното от устата си. С всеки изминал ден все повече заобичваше това хлапе. Тя някак винаги успяваше да я развесели, да я накара да забрави за проблемите. Колко беше щастлива с нея!
След два часа и половина, бутилка и половина вино, обилна вечеря и още един десерт, Радостина и Анжела излязоха от ресторанта. Бяха се прегърнали през кръста и мълчаливо вървяха по улицата. На лицата ии двете светеше усмивка.
- Искаш ли да ходим пеша до вас? – предложи Анжела
- До нас ли? Няма ли да те прибирам?
- Казах на мама, че ще спа у Рени и се разбрах с нея, че ще остана у вас – Анжела се усмихваше лукаво. – Освен ако не преча, разбира се
- Знаеш, че не пречиш, но утре си на урок и искам да се наспиш – Радостина упорито отбягваше момента, в който Анжела щеше да остане у тях. Досега някак успяваше да балансира.
- На урок съм чак от дванадесет, а и ти можеш да ме закараш. Хайде, ще си легнем рано. А и на мен ми се доспа от виното – за последните две седмици не беше прекарала нито една нощ у Ради и беше започнала да се притеснява.
- Сигурна ли си, че искаш у нас? Нали ти се спи, у Рени ще ти е по-удобно – Радостина усети, че този път няма как да се измъкне, без да предизвика негативна реакция.
- Сигурна съм, Ради, нека си отидем двете у вас. – Анжела се сгуши още по силно.
- Добре
Двете жени крачеха тихо по улиците на София, прегърнати, потънали в красотата на усещането. Не виждаха минувачите, не усещаха хладния вятър, който се опитваше да развали иначе топлата майска вечер.

***

Анжела беше взялза в банята и Радостина сложи кафе. Седна на масата и запали цигара. Стомахът й беше на топка, трескаво мислеше как да отклони желанието на Анжела... Може би тя не искаше това....разбира се, че го иска. Защо иначе ще настоява да остане? Но беше прекалено рано. За първи път Радостина се чувстваше притеснена, дори уплашена от това, което можеше да се случи. Не ставаше въпрос, че се съмнява в себе си, просто Анжела никога... никой никога не я бе докосвал. Беше чиста, неопетнена. Дали беше готова? Дали осъзнаваше какво значи това? Радостина си спомни своя първи път, не беше никак хубаво. Всъщност не беше нищо особено и си спомни как тогава си помисли колко са глупави възрастните и по какво толкова се прехласват. Не искаше същото да се случи и с Анжела. Не и с нея. Това щеше да означава практически началото на края на връзката им. Не беше готова. Не и тази вечер. Искаше всичко да е идеално, атмосферата, мястото, настроението... Да, тази вечер беше прекрасна, но ... Искаше да е специално. Обичаше я толкова много...искаше да й покаже любовта си, а не просто да... Дори наум не можеше да изрече думата. Трябваше да измисли начин да се измъкне. Нямаше как да излезе...беше късно да се опита да я убеди да се прибере... Филм. Точно така, щеше да пусне филм и щяха да заспят. Анжела беше уморена, а в крайна сметка и тя можеше да се престори на заспала... Чувстваше се като ученичка, която се опитва да избяга от контролно. Това хлапе й бъркаше сериозно в мозъка... В крайна сметка какво страшно има? Просто искаше да е специално, да е толкова хубаво, че Анжела никога да непожелае да си тръгне. И дали тя беше готова? Ами ако всъщност Анжела не искаше? Ако просто искаше да прекат повече време заедно? Филм. Да, това беше най-безопасното. Сега само трябваше да измисли кой филм да избере...
- Пиеш кафе – Анжела излезе по хавлия и седна до Радостина – не е ли късно?
- Прииска ми се изведнъж – Радостина се усмихна и остави празната чаша в мивката – Хайде да си лягаме, късно е, а утре си на урок.
- Разбира се – Анжела се усмихна широко, а от очите й струяха игриви срелички – Ще ми дадеш ли тениска?
- Да, разбира се – Радостина влезе в спалнята и отвори гардероба. Усети как Анжела се приближи отзад и я прегърна – Ето хлапе, тази добре ли е?
- Дам – Анжела уви ръцете си около врата на Радостина и нежно я целуна.
Радостина внимателно се измъкна от прегръдката и започна да търси DVD-то с филма, който беше избрала. С периферното си зрение видя как Анжела свали хавлията и започна да облича тениската. Беше толкова красива, толкова женствена. Нямаше нищо детско, напротив. Това тяло бе изкусително, страстно, сякаш молеше да бъде целувано... Прииска й се да погали красивия гръб, да целуне красивите стегнати гърди...Радостина се съсредоточи в пускането на филма.
- Какво ще гледаме – Анжела вече се беше вмъкнала под завивките.
- Имате поща. Гледала ли си го?
- Да, но нямам нищо простив отново да го гледам. Филмът е хубав. - Ради се усмихна и извади своята тениска за сън
- Отивам до банята
Зарадва се, че Анжела е гледала филма. Щеше да й е скучно и да заспи. Наплиска лицето си и се преоблече. Стоеше пред огледалото с невиждащ поглед и се опитваше да успокой сърцето си. Толкова много я искаше... да я целува.... да я гали... трябваше да се успокои. Когато влезе в стаята Анжела се беше увила до носа и се опитваше да се съсредточи в четенето на субтитрите. Радостина остави дрехите на стола и се вмъкна в леглото. Усети как Анжела мигновенно се обърна към нея и се долепи до тялото й. Усещаше голите й бедра, които я обвиваха...беше сложила глава на рамото й и Радостина усещаше дъха й във врата си. Леко се наведе и целуна леко отворените устни. Усети как Анжела още по силно се притисна в нея. Ръцете й галеха гърба й, а десният крак упорито се опитваше да попадне между краката на Радостина. Цялата изтръпна и усети как сърцето и заби толкова силно, че можеха да го чуят съседите. Трябваше да се успокой... всичко беше наред... просто трябваше да я приспи...
Анжела усещаше стегнатото тяло на Радостина, искаше да се влее в него, да го изпие до последната капка. Желаеше я толкова много... толкова отдавна... впиваше устните си все по-силно, галеше раменете, ръцете й... Усети как Радостина леко се отдръпна и направи знак с глава към филма. Анжела се сгуши в нея и се загледа в телевизора. Не искаше да спира, но не беше сигурна какво трябва да направи... Знаеше само, че иска да я целува навсякъде, че иска да опита всеки сантиметър от кожата й, да погали всяка извивка, да чуе сърцето й, да усети дъха й върху собствената си кожа...Хвана ръката й и препелете пръсти в тези на Радостина. Беше толкова хубаво, когато тези ръце я обгръщаха... усещаше топлината на тялото й, биенето на сърцето... Загледа се във филма и усети как клепачите й натежават. Виното я успиваше, а и през последните дни нощем учеше и винаги беше недоспала. Усети, че Радостина отхлаби хватката на краката си и бързо вкара своя между тях. Беше й хубаво, по-хубаво от когато и да е било... „Ако това не е щастието, то кое е...”
Радостина лежеше и не смееше да помръдне. Анжела беше притворила очи и по все по-уравновесяващото се дишане можеше да познае, че заспива. Не трябваше да я буди. Още малко и щеше да се унесе съвсем. Внимателно намали звука на телевизора. Заслуша се в дишането й и се усети, че се опитва да нагласи своето по нейното. Леко и бавно, Анжела се потапяше все по-дълбоко в дебрите на съня. Радостина леко се повдига и видя напълно затворените очи, устните бяха леко отворени. Опита се малко да отхлаби прегръдката, но Анжела се размърда и тя спря. Усещаше крака на Анжела между своите и кожата й гореше там, където се докосваше до нея. Можеше да усети леко настръхнали зърна през тънката тениска, които леко се повдига и после се спускат, оставяйки сякаш видими след по тялото й. В резултат на размърдването Анжела се беше озовала в положение, при което устните й почти докосваха врата й, което караше дишането й да спира всеки път, когато Анжела издишаше. Тя вече спеше, всичко беше наред, вече можеше да се успокои и да заспива. Но тези мисли въобще не влияеха на пулса на Радостина, който се забързваше всяка секунда. Допирът на Анжела сякаш все по-ясно се впиваше в мозъка й. Желанието й растеше с всяка секунда, с всеки дъх, с всяка струя въздух, която галеше врата й. Зарови пръсти в косата на Анжела, съвсем нежно... погали лицето й. Анжела се намръщи и Ради махна ръката си. Прегърна я силно и затвори очи. Така трябваше да е по-лесно. Но вместо успокоение тъмнината сякаш изостри другите сетива. Толкова много я желаеше... искаше да я усети как изтръпва под ръцете й, как се извива под устните й... Внимателно надигна крака си и усети, че Анжела няма бельо... рязко отдръпна крака си, но не успя да спре мислите, които я заляха... Топлината, мекотата... това неверояно усещане да притежаваш тялото, което боготвориш... Трябваше да заспи, колкото може по-бързо. Започна да брои овце... това трябваше да помогне...

***

- Ставай, любима. Кафето е готово, а закуската ще стане до две минути – Анжела нежно целуна устните на Радсотина
- Ставам, ставам – Радостина отвори очи и се усмихна. – Ето вече отивам към банята – каза тя, без да помръдне
- Хайде, любима, време е. След час трябва да тръгваме

Радостина с усилие седна на леглото. След няколко секунди успя да стане и се запъти към банята. Усети миризмата на кафе и препечени сандвичи. Напллиска лицето си със студена вода... имаше усещането, че не е спала. Не беше далеч от истината, беше успяла да не унесе на няколко пъти, но сънуваше Анжела и тялото й под себе си, което определено не й помагаше да си почине. Чувстваше се изтощена, усещаше болка между краката и желанието й вообще не беше намаляло. Зачуди се дали да си вземе душ, но се отказа. Звуците от кунхята подсказваха, че и закуската е вече на масата.

***

Анжела седеше в стаята си и мислено се псуваше, понеже беше забравила отново да си плати интернета. Беше се чула с Радостина, която й каза, че работи и няма да могат да се видят. То и Анжела имаше много за учене, така че майка й надали би одобрила да я няма още една нощ. Но ако сега имаше интернет можеха поне да си пишат. Нищо, така щеше по-лесно да се съсредоточи над темите. Оставаха няколко седмици до матурата а след десетина дни беше бала. Майка й щеше да се прибере след малко от пазар и сигурно пак щеше да започне да се паникьосва относно изпращането. Как можа снощи да заспи! Толкова се ядосваше на себе си. Надали въобще щеше да има такава възможност до бала... Искаше Радостина с всяка клетка на тялото си, искаше да я усеща, да я целува да... Да, искаше всичко. Толкова беше влюбена и толкова я желаеше... Защо Радостина не се възползва? И защо не й предлагаше да остава у тях... Освен това през деня Анжела имаше свободно време, а Радостина работеше от вкъщи... Защо винаги се срещаха навън? Ами ако тя не я желаеше? Ако виждаше малкото хлапе с пъпките? Ако никога не я пожелаеше?
Звънецът изръгна Анжела от мислите й. Тя бързо стана и отвори. Майка й отново заговори за изпращането... Трябваше да седне да учи...

***

- Хей, къде се покри – Мария се беше появила на врата без предупреждение, но Радостина всъщност се радваше на неочакваното посещение – Не съм те чувала поне от една седмица. Всико наред ли е?
- О, да, всичко е супер. Просто съм се заринала от работа – Радсотина сложи кафе
- Как са нещата с Анжела? Разбрахте ли се най-после?
- Да – усмивката на лицетто й показваше, че всичко върви повече от добре и Мария се зарадва – сега сме в трескава подготовка за бала след три дни.
- Да, Анжела ми се обади преди малко. Покани ме на изпращането. Сладурана. Много се радвам за вас. Само моля те, не прави глупости.
- За какво говориш? – Ради гледаше с укорителен поглед приятелката си
- Хайде, хайде, знам ти всичките ризи. Все още я искаш, нали? Не ти е омръзнала.
- Не. Всъщност не помня от кога не съм била толкова влюбена – в очите й наистина се четеше обожание
- Това е чудесно. Виж сега - гласът на Мария се промени – освен да ме покани на бала Анжела иска да говори с мен лично. Доколкото разбрах от неясното й бръщолевене ти е подготвила нещо. Искам да знам само спала ли си с нея?
- Що за въпрос! – Радсотина не искаше да отваря тази тема. Колкото и блилзки да бяха с Мария, това беше прекалено интимно, а и се чувстваше глупаво, че на двадесет и пет години се държеше като тринадесет годишна хлапачка, която не знае какво да прави
- Не искам да ви се бъркам, но жена ти е притеснена. Според нейните думи ти не искаш да си с нея, защото не сте спали заедно. Вярно ли е?
- Да и не. Не е вярно, че не искам, вярно е, че още не сме – Радостина беше червена и това предизвика усмивка на лицето на Мария.
- Добре, няма да питам защо и как, предплагам си уплашена достатъчно, за да ти обяснявам колко е важно това за хлапето. Само исках да те предупредя, че е намислила нещо и няма отърване. – Погледа на Мария беше толкова съучастнически, че Радостина се разсмя с глас
- Добре, добре. Какво е намислила този път?
- Не знам все още. А и няма да издавам цялата изненада. Само да знаеш, да не си правиш планове за събота и неделя. Кажи сега какво си й взела за бала.
Радостина показа гривната и обиците, които беше избрала. Бяха в тон с медалиона, който й беше подарила за рождения ден.

***

Беше денят на бала и Анжела вече беше пред истерия. От един час седеше във фръзьорския салон и се бореше с майка си и фризьорката, които се опитваха да направят от попорасналата, но все още късата коса, прическа тип ала барби. Отхвърли вече всички шнолки и зализвания, които й бяха предложили. Тази коса определено не отиваше на роклята и трябваше да направят нещо.

- Ако я залижем тук и тук малко отпуснем ще се получи съвсме прилична прическа. – фризьорката вече беше изчерпала целия си потенциал.
- Не ми харесва! – Анжела упорито тръскаше главата си – Не искам да приличам на кукла, не разбирате ли? А и няма да отива на роклята.
- Трябваше да мисли за това преди да си режеш косата! – майка й вече изпускше нервите си. Много обичаше дъщеря си и искаше да е до нея в този специален ден, но след два часа гостите щяха да започнат да пристигат, а имаше още и грим да се слага.
- Защо не опитате нещо стил Мулен Руж? – другата фризьорка, която беше приключила вече със своята абитуриентка и пушеше на врата се обади. Беше младо момиче с приятно лице и удивително мек и плътен глас – Роклята е червена, нали? Разроши косата отзад и опред остави лек бритон, всичко останало повдигни назад. Ще има френски оттенък и определено ще седи добре с елегантна рокля.
- Въобще не мога да разбера какво казваш – тросна се другата фризьорка – вече опитах всичко, но на това дете не му харесва. Ето, ела и опитай.
- Не, няма да се мешам в работата ти – момичето не искаше да си създава проблеми с колежката, която и без това беше достатъчно нервна
- Моля те, вече наистина се изчерпах, а това дате има бал след няколко часа – младата фризьорка погледна майката, после Анжела. Загаси цигарата и затвори врата.
- Добре, нещо такова имах в предвид – за няколко минути момичето превърна косата на Анжела в елегантна френска прическа, тип момичетата от списанията. – Така добре ли е?
- На мен ми харесва – каза майката на Анжела
- Мисля, че е хубаво – плахо се обади Анжела. – Мамо, дай ми роклята да пробвам. – Анжела се скри в тоалетната и след минутка се показа в изящата рокля. Прическата наистина й отиваше. Усмихваше се – Мился, че е това – каза победоносно – какво ще кажете?
Всички кимнаха одобрително и въздъхнаха облекчено. Гримът беше сложен бързо и Анжела с майка си се запътиха към вкъщи щастливи, че тази част от подготовката беше приключила. Сега трябваше само да издържат и тържеството...

***

Радостина стоеше пред гардероба по гащи и изхвърляше дрехи от него. Не можеше да реши какво да облече. Не искаше да е прекалено официална, но не можеше да отиде по дънки. От няколко минути погледът й все по-често се спираше на черния костюм, който беше купила за сватбата на своя приятелка. Беше спортно официален и можеше да го сложи с риза или по-официална блуза или потник. Дали щеше да е подходящо? Искаше да изглежда добре. Все пак беше шофьор на бал... А и искаше да изглежда по-неутрално, тъй като всички роднини на Анжела щяха да са у тях. Това, че не знаеше какво е намислило хлапето я изнервяше допълнително. Вчера й се беше обадила да я помоли утре сутринта да я закара до Търново, тъй като не искала да пътува със съучениците си. Въобще не беше споменала, че ще празнуват бала три дни, два от който там. Това миришеше и то много. Особено след разговора с Мария... Отново се чувстваше като ученичка пред изпит. Какво толкова и причиняваше това дете, та й объркваше всички мисли? „Обичаш я” Радостина вече не заглушаваше този глас, който все по-често повтаряше тези думи в съзнанието й. Свали костюма от закачалката и го метна на леглото. Това ще е. Чудесно, а сега – риза, блуза, потник...

***

Ирена гледаше сестра си, която трескаво прибираше червило, портмоне, телефон, ключове и всички допълнителни „необходими” принадлежности в новата си чанта. Беше хубава в тази рокля. Прическата й отиваше. Дам, малката й сестричка беше пораснала. Лека нотка на тъга се четеше в очите й. Въпреки всичко за нея Анжела винаги щеше да е дете.
Гостите започнаха да пристигат. Първо роднините, с който майка й беше попрекалила. Там беше цялата и рода до седмо коляно, с децата и мъжете си... Лудницата беше пълна, Анжела се разкъсваше между поздравления, подаръци, пожелани, целувки, които съсипваха основата на грима й. Беше поканила малко приятели, които беше помолила да дойдат по-късно, с надеждата ситуацията да се поуспокои до тогава, но нямаше такива изгледи. Ирена помагаше на майка си в поднасянето на храната и наливането на напитките. На входната врата постоянно се звънеше. Анжела се втурваше да отваря, да раздава усмивки и да получава комплименти. Не беше и предполагала, че ще е толкова изморително.
Мария пристигна с приятелката си и се настани до Ирена, която бе успяла да седна да почине за няколко минути. Анжела пристигна при нея и след редовните комплименти, пожелания и поздравления седна до нея и притеснено я попита знае ли нещо за Радостина, защото закъснявала. В този момент се чу звънеца Анжела подскочи и се засили към врата. Там стоеше тя. Беше с елегантния черен костюм, който и стоеше великолепно. Разкриваше прекрасното й тяло по един ненатрапчив елегантен начин. Не носеше шапка, косата и беше внимтелно зализана, което откриваше челото и подчертаваше красивите черни очи. „Колко красива приятелка си имам!” помисли Анжела усмихвайки се.
Радсотина стоеше на врата и поглъщаше образа на Анжела. Не беше виждала роклята и не очакваше подобно нещо. Красивата червена коприна падаше свободно под раменете и, откриваща невероятна гледка към дълбокото деколте и красивата шия. Анжела носеше само медалиона от Радостина, заради което се скара с майка си, тъй като отказа да се накичи с всички „подходящи за случая” бижута. Роклята подчертаваше тънката талия и падаше свободно до земята. Имаше само една цепка отстрани, която разкриваше целия крак на Анжела, подчератвайки женствеността и елегантността й. Косата й стоеше чудесно, а гримът бе почти незабележим. Само следите от чуждо червило по бузите разваляха този жив образ на Венера, който стоеше пред нея. Усети болка между краката си и едва се сдържа да не целуне нежната ключица, така изкусително открита. Стоеше забравила собственто си име, потълана в красотата на това женствено видение.
- Мълчанието и отворената уста са знак, че ти харесвам? – Анжела лукаво се усмихваше
- Извинявай – Радостина се опомни – изглеждаш... Няма думи, които да опишат красотата ти, хлапе – Радостина прегърна Анжела и нежно я целуна по бузата.
- Тук е лудница, ще полудея още един час! Моля те, не се сърди, но няма къде да седнеш. Ето тук, ако искаш се смести до Мария. Много си красива. Много. Не съм виждала този костюм – Анжела сияеше. Около нея свете ореолът на обожанието, едновременно детски и женствен. – Мама ме вика – Анжела се отдалечи. Ради стоеше зяпнала красивото отдалечаващо се тяло. Усети удар от лакът в ребарата си. Беше Ирена.
- Моля Ви, госпожице, бъдете по-дискретна – Рени се хилеше насреща – разбирам, че имате желание да свалите прекрасната рокля от сестра ми ако може на момента, но има хора
- Не, аз... – Радостина беше пламнала – Аз... толкова ли ми личи – усмихна се
- Да, много. Разбирам те. Не, всъщност не те, но си представям какво ти е – Ирена просължаваше искрено да се забавлява на ситуацията
- Да, тежко е – намеси се от другата страна Мария – ще трябва да почакаш малко. Не мисля, че баба й ще одобри действията ти – Мария и Ирена се смееха исренно. Радостина искаше да възрази, но разбра, че няма смисъл. А и нямаше какво да каже в своя защита.

Анжела летеше между гостите, разпръсквайки сиянието си. Бяха дошли и приятелите й и тя се опитваше да отдели внимание на всеки. Ради не откъсваше поглед от нея, опитвайки се да поддържа неангажиращ разговор с майка й, която бе намерила малко опора в нея. Горката жена едвам понасяше цялата лудница и нямаше търпение Анжела да тръгне, за да може повечето хода ра се изнесът и най-после да започне да празнува с най-близките.
- Върни се с Рени като закарате Анжела. Ще бъде много по-спокойно, а и отдавна не съм те виждала. Знаеш, че много те обичам – майката на Анжела се усмихна
- Да, сигурно ще се върна за мъничко, но не искам да ви притеснявам.
- Не, ще ми е много приятно. Ти оказа толкова благотворно влияние върху Анжела през последните месеци. Много съм благодарна за това. – надали щеше да е толкова благодарна ако знаеше какво точно влияние имаше Радостина над дъщеря й.
- Време е. Най-после тръгвам. Мамо, много те обичам – Анжела нежно прегърна майка си и я целуна. – Оставям те, ще се видим довечера.
- Хайде всички да те изпращаме. Само да ти лисна вода – затича се към кухнята, а Анжела хвана Радостина за ръка и я поведе към врата.

Всички се хвърлиха отново да я целуват и прегръщат и Радостина трябваше да пусне ръката й. Последваха всички риуали – вода по пода, сълзи от по-близките роднини, викове от приятелите. Изпратиха ги до колата, украсена с балони и цветя. Ирена бе настояла за украсата. Най-после се качиха в колата и Радостина бързо потегли. Отдъхна си, когато шумотевицата остана зад гърба им. Единственото, което напомняше за бала беше бибиткането от колата на Ирена, която караше след тях. Спряха в обичайното задръстване и Радостина погледна Анжела. Тя оправяше грима си в огледалото. Беше прекрасна. Цепката на роклята й беше оголила цялото й бедро. Радостина с усилие отмести поглед и си наложи да не мисли за това. Усети как Анжела сложи ръката си въру нейната.
- Любима, благодаря ти, че издържа всичко това.
- Стига, халпе, всичко е наред. – Ради й се усмихна и се възхити за пореден път на блясъка на изумрудените очи. Искаше и се да потъне в тях, да се изгуби и никой да не я намери – Сложи си колана. Не обичам, когато се возиш така, знаеш.
Анжела послушно сложи колана и върна ръката си върху нейната.

***

Когато най-после с Ирена се добраха до апартамента на Анжела и двете бяха толкова изморени, че дори не им се говореше. Изпращането в училището и после пред ресторанта беше по-шумно и от това в къщи. Хиляди светкавици на фотоапарати увековечеваха събитието. Устите им се бяха схванали от усмивки и ако не бяха смешните рокли и прекалено цветните костюми на част от абитуриентите и двете да са откачили отдавна. Бяха оставили колата на колежката на Радостина и Ирена бавно караше по улиците. От бибипкането имаше чувството, че беше оглушала поне на 50 %. Качиха се мълчаливо в асансьора и се добраха до апартамента.
- Ох, изглеждате сякаш се връщате от война – майката на Ирена вече беше подпийнала и беше в прекрасно настроение – Явно е било доста тежко.
- Не питай. Стара съм вече за подобни изпълнения. – Ирена се завлече до дивана и практически падна на него. Радостина се настани на стол до масата.
- Сега ще ви оправя настроението с малко уиски и остатъка от ордьоврите. Оказа се, че ще остане сумати храна. Ради, не искаш ли да вземеш малко от тортата за вкъщи? Почти никой не е ял а не искам да я изхвърля.
- Благодаря искренно, но не мисля, че ще я изям. Не си падам много по следкото.
- А, да, извинявай, съвсем бях забравила. Ето и питиетата, ето и малко хапване
Радостина жадно отпи от уискито, имаше нужда да свали напрежението. Беше й дошло в повече от ентусиазма на абитуриентите, а и през цялото време трябавше да внимава да не се нахвърли на Анжела. Единственото, което искаше бе да свали прекрасната рокля и да опита на вкус нежното й тяло. Нервите й няха толкова опънати, че имаше чувството, че ако се бяха забавили още няколко минути, щеше да сдаде багажа.
Ирена весело бърбореше с някоя от роднините, майка й разказваше за първия учебен ден на Анжела, а Ради се наслаждаваше на спокойствието. Винаги се беше чувствала като у дома си тук. Сигурно защото и Ирена и майка й бяха прекрасни хора и винаги я подкрепяха. Дори когато се скара с родителите си и нямаше къде да отиде я бяха приютили за нялколко месеца. Липсваше само хлапето, което да скача в хола...

***

Анжела се беше покатериала на един щъркел в дискотеката и се опитаве да игнорира ужасяващата чалга, която се вихреше наоколо. Чудеше се колко време трябва да стои преди да е удобно да си тръгне. В ресторанта всичко беше чудесно, бяха плакали, танцували, рецититраха дори стихотворения. Беше изтощена от всички емоции. А й повечето и съученици бяха вече пияни до неузнаваемост и се опитваха упорито да не паднат на дансинга. Навсякъде имаше обувки с токчета, изоставени от притежателките си поради невъзможността да се крепят на тях. Някакво момче от съседния клас се опитваше да я занимава с някакви очевидно важни неща, но Анжела не го слушаше. Искаше да се прибере, за да си почине. Мислите й бяха заети с утрешния ден. С помощта на Ирена беше убедила майка й да я пусне за два дни до Търново под предлог, че ще празнуват с класа още два дни. Истината беше, че съучениците й заминаваха за Варна... добре, че майка й не беше близка с калсната. Със съветите на Мария беше намерила много сладък хотел в центъра на Велико Търново и беше запазила най-хубавата стая. Искаше да изнанеада Ради и да й покаже колко я обича. Искаше да остане с нея за малко насаме. Следващите дни щеше да се готви усиленно за матурите и нямаше да може да се вижда често с нея. Надяваше се, че щеше да я зарадва. Беше планирала всичко, първо щяха уж да тръгнат за срещата с класа, после щеше да я помоли да й помогне с настаняването, а после... после щеше да й покаже черното боди, което си беше купила за случая. Дали не беше прекалено детински? Ами ако Радостина не харесваше изненади? Няма значение, искаше да го направи, вече всичко беше подготвено. Няма връщане назад. Само дано майка й не я хване...

***

Будилникът звънеше вече за трети път, когато Радостина с неохота седна налеглото, опитвайки се да фокусира. Въпреки, че беше да се измъкнала рано от Ирена и майка й се чустваше изтощена. Часовника показаше девет без десет. В десет часа трябваше да вземе Анжела. Тази мисъл я накара да се усмихне. Какво ли беше измислило хлапето този път... Тревогата беше изчезнала. Искаше да я види и да я прегърне. Да я целуне, да я притисне в себе си. Каквото и да беше подготвила, щеше да е хубаво, защото щяха да са заедно. Радсотина включи кафеварката и влезе в банята.

По същото време Анжела вече излизаше от банята след сутрешния душ. Избърса косата си с кърпа и започна да се намъква в черното боди. Беше мнбого неудобно, но пък и стоеше страхотно. Погледна се в огледалото и хареса резулата. Намъкна дънки, които й бяха леко широки и свободна блуза. Не искаше да издава изненадата. Обади се в хотела да потвърди резервацията и помоли в стаята да има свещи и шампанско. Малко се притесняваше как ще ги гледат в хотела като се появят, но в крайна смметка това нямаше значение. Чуваше как майка й и приготвя закуска. Когато се прибра вчера те все още празнуваха и по силното тропане на чашите можеше да разбере, че майка й не беше в кондиция. Отиде в кухнята и започна да й помага. Ирена също се беше събудила. Остана да спи при тях тази вечер, защото не й се прибираше късно. Трите седяха на масата и говореха една през друга. Беше хубаво да са трите заедно, помисли си Анжела. Това беше нейното семейство. Нямаше по-хубаво на света. Това са хората, които я обичат най-много и които тя обича повече от всичко. Липсваше само един човек...

***

Анжела весело бърбореше в колата, докато пътуваха по магистралата. Разказваше за вчерашните преживявания, без вообще да издава какво се случваше. Радостина се наслаждаваше на гласа й и мислеше колко е хубаво, че хлапето беше до нея.
Всичко вървеше по план, пристигнаха в Търново, намериха хотела. Радостина не обърна внимание на опуления поглед на рецепционистката и помогна на Анжела да занесе миниатюрното си сакчче до стята. Взязоха вътре и Анжела тихо заключи врата. Радостина гледаше стаята и се усмихваше. Ето какво беше намислило хлапето. Остави сака на шкафа до огромното легло. Навсякъде имаше свещи и Анжела дръпна щорите и започна да ги пали. Мълчеше, защото не знаеше какво да каже, а и буцата в гърлото й не й позваляваше да издаде нито звук. Радостина мълчаливо я наблюдаваше. Беше й забавно и искаше да види как по-точно Анжела щеше да обясни ситуацията. След като приключи със свещите и видя, че стаята наистина е много красива Анжела влезе в банята и смъкна дънките и блузата. Погледна се в огледалото и след като се увери, че изглежда добре бавно излезе. Радостина стоеше по средата на стаята, все така безмълвна. Когато видя с какво беше облечена Анжела усети как буца запуши и нейното гърло. Момичето стоеше на врата на банята и не мърдаше. В погледа й се четеше желани и страх, любов и несигурност. Радостина се опомни и бавно се приближи до нея. Прегърна я и я целуна нежно. Анжела цялата потръпна.
- Прекрасна си – Ради галеше раменете й и не можеше да откъсне поглед от очите й
- Исках да съм с теб – само това успя да каже и почти припадна в ръцете на Радостина. Вълненията й бяха дошли в повече.
През целия път се притесняваше ужасно а и през последните няколко минути в стаята се чустваше като пред заколение. Сама не знаеше защо беше толкова уплашена. Не се страхуваше от това, което щеше да случи, искаше го. Страхуваше се по-скоро да не разочарова Ради, искаше да й се хареса. Не знаеше как трябваше да постъпи. Всички тези мисли й дойдоха в повече и й се зави свят. Радсотина нежно я вдигна и я занесе на леглото. Не знаеше, че е толкова силна. Сложи я да легне и легна до нея. Гледаше я и се усмихваше.
- Сигурно мислиш, че съм глупава...
- Не, мисля, че съм най-щастливата жена на света, защото те имам – Радостина нежно се усмихваше и галеше косата на Анжела – ти си най-неверояната жена на света. А това – Радостина посоочи бодито – е най-прекрасната изненада, която съм получавала.
- Харесвали ти? – Анжела се усмихна и лицето й вече не беше толкова бяло.
- О да, мила моя, харесва ми – Радостина страстно я целуна. – но и без това си в състояние да ме побъркаш – тя отново впи устните си в тези на Анжела и започна да я гали по врата
Анжела тихо изпъшка от удоволствие и се уви около Ради. Пръстите и трескаво галеха гърба й, устните обикаляха лицето и врата й. Свали блузата й и се опита да разкопчае сутиена. Неуспешния й опит накара Радостина да се усмихне, а нея да се смути. Рязко спря и руменина покри бузите й.
- Спокойно, мила, нека аз.
Радостина погали лицето й и разкопча сутиена си. Внимателно го свали, продължавайки да целува устините й. Усещаше нежното възбудено тяло под себе си и едва се удържаше да действа внимателно. Леко я повдигна и я премести на въглавницата. Анжела докосваше гърдите й, изучавайки ги, галейки ги, докосвайки съвсем плахо зърната... Радостина искаше да извика от удоволствие. Нежно целуваше шията й, раменете, ухото. Анжела беше стиганала до дънките и ги разкопчаваше, леко се надигна и обърна Радостина по гръб. Свали дънките и погледна тялото й. В очите на Анжела се четеше възтрогът с който малко дете разглежда новото си колело, за което е мечтало. Плахо докосна бедрото на Радсотина, наведе се и целуна корема. Обсипваше всяка част от него с целуваки, бавно изкачвайки се нагоре. Стиган до гърдите и спря за секунда. Гледаше красивото стегнато тяло, искаше да го опита, но сякаш забавяше удоволствието. Много бавно се приближи до зърното и го засмука. Радостина заби пръсти в чаршафа, за да не извика. Езикът на Анжела обхождаше гърдите й, а зъбите оставяха л

[semper_fi]

Езикът на Анжела обхождаше гърдите й, а зъбите оставяха леки следи след себе си. Изкачваше се нагоре към шията, целувайкии, опитвайки, наслаждавайки се на всеки милиметър. Целуна устните и се надигна леко.
- Аз... не съм сигурна... какво трябва... – Радостина се беше унесла в усещанията и чак сега забеляза объркания поглед на Анжела
- Искаш ли да спрем? – Радостина седна на леглото срещу Анжела.
- Не, не, аз просто... – тя не знаеше какво да прави. Не знаеше какво би й донесло удоволствие. Разбира се, та тя никога не беше... Що за идиотка си, Радостино, как можа да оставиш хлапето да се лута! Не изаде нито звук, тя надали е усетила колко е хубаво всъщност...
Радостина докосна устните на Анжела със своите внимателно и нежно, прокара език по тях и започна да увеличава натиска. Ръцете й вече бяха върху нея и трескаво галеха откритата кожа. Започна да разкопчава бодито, малко несръчно, без да отлепя устни от Анжела. Свали го и пред нея се разкри цялата красота на гърдите й. Бавно започна да движи езика си от врата към гърдите, издишайки въздуха там, където езикът беше оставил мокра следа. Внимателно облиза едното зърно и засмука другото. Усети как Анжела се извива. Леко го захапа и Анжела за малко да падне назад. Внимателно я сложи отново да легне, продължавайки да смуче настръхналото зърно. Усещането беше невероятно. Цялата й кожа беше сладка, ухаеше на цветя и море и планина и сняг и... щастие. Целуваше корема и си играеше с пъпа, после отново целуваше утните, раменете... не можеше да се насити на вкуса на кожата й. Анжела дишаше бързо, имаше чувството, че сърцето й ще изхвръкне. Не можеше да си представи, че е толкова хубаво. Усещаше всяка част от тялото си как крещи името й. Искаше това никога да не спира, никога. Искаше да продължи... надолу... там, където всичко започваше и свършваше... Взе леко ръкта й и я постави между краката си. Радостина потрепери, когато усети влажността на бикините. Искаше да ги свали веднага... С последни услия внимателно се насочи натам и нежно целуна бедрата. После свивката на коляното... вътрешната страна... всеки сантимерът. Не виждаха какво се случва, искаха да се слеят в едно. Виждаха с ръцете, чуваха с устните, усещаха с очите... Всяко докосване предизвикваше стон, всяка целувка – трепет. Толкова чакани, толкова желани, тъсещи и намиращи.
Лежаха прегърнати, омаломощени, щастливи. Анжела нежно галеше рамото на Радостина. Мислите им се рееха някъде в бъдещето, всяка за себе си, и по-задно от всеки друг. Анжела нежно целуваше Радсотина по врата, раменете, гърдите... Усети как отново иска да я усеща, но този път по-различно... Искаше да я опита... Да опознае всяка част от нея. Устните й оставяха следи, по тялото на Ради. Хлапето бе толкова внимателно, почти уплашено целуваше всеки сантиметър.
- Любима, моля те, кажи ми ако правя нещо...което не е...хубаво.
- Прекрасна си, не мога да опиша колко е...хубаво...
Анжела изучаваше реакциите й на всяко докосване, всяка целувка... Сякаш тялото й беше забранена книга, която отваряше за първи път и искаше да попие всяка буква... Не предполагаше, че е възможно толкова да желае някого. Изучавайки я, тя научаваше все повече за себе си... Учеше се да усеща нейното удоволствие... и това я караше да спира да диша... Всичко изчезна...само страстта...само любовта...само усещането за тялото й...

***

Двете се разхождаха, хванати за ръка из нощно Търново. Говореха, смееха се, наслаждаваха се на присъствието на другата. Това бяха най-прекрасните моменти в живота на Анжела. Ради беше всичко, което някога бе мечтала да има и беше готова на всичко, за да не я загуби. Радостина се вглеждаше все по-дълбоко в очите на хлапето, откривайки светлината, наслаждавайки се на красотата им, разкривайки любовта.

***

Радостина седеше в хола и гледаше Анжела как обикала гостите приемайки поздравленията, подаръците, пожеланията. Бяха минали четири години и хлапето се дипломираше. Беше прекрасна в изикания зелен костюм, който толкова отваше на очите й. Косата й беше вързана и откриваше прекрасна гледка към врата й. Носеше обеците, който й беше подарила за бала. Беше още по-красива от преди. Радостина усети лакът в ребрата си.
- Прибери си езика, ако не искаш да даваш обяснения – майката на Анжела и се усмихваше
- Толкова ли е очевидно? – тя се изчерви леко. Дори след толкова време тази жена успяваше да я притесни.
- И слепец би забелязал. Хубаво е, че я обичаш толкова. Няма как да намери по-добър партньор от теб – жената се отдалечи, за да посрещне новите гости.

Радостина отпи от уискито и се усмихна. Анжела се приближи до нея и я целуна по бузата, бърборейки нещо. Беше време да тръгват за церемонията и всички традиции бяха изпълнени докрай – вода по пода, целувки, прегръдки, дори сълзи.
След официалнатаа церемония беше организиран купон и след него Радостина щеше да заведе Анжела в Търново, както преди четири години. Беше запазила същата стая, искаше да я изненада.
Макар от две години да живееха заедно,все още всеки път, когато имаха възможност се измъкваха от ежедневието, за да се насладят една на друга. Рутината и скуката не бяха се докоснали до тях, сякаш с всеки ден се преоткриваха наново. Любовта им растеше с всяка целувка, с всяко докосване, с всеки поглед. И макар и да им беше трудно да си представят, всяка сутрин се събуждаха по-влюбени от преди. Бяха открили една в друга именно този човек, който те вдъхновява да правиш невъзможни неща, да мечтаеш всяка секунда, да живееш с всеки миг и да виждаш бъдещето в сънищата си.

[jessy]

Много красиво!

[schizophrenic]

Само като видях, че си пуснала нова тема с разказ и деня ми стана количествено по-добър. И отново надмина очакванията ми
semper_fi не мога да изразя достатъчно възхищението си от таланта ти

Продължавай да ни радваш

[semper_fi]

Безкрайно благодаря...

[Gothica]

Охххх... Ми... Аз се разплаках... Тоооооооооолкова е хубаво!!! На моменти изтръпвах чак

[Ihina]

Еее, това удари толкова близо до "къщи", че все още се опитвам да овладея сълзите, които ме избиваха през цялото време, мислейки си, опасявайки се, ужасявайки се, че "моето" хлапе никога няма да е "моето" хлапе

Естествено мнението ми е: Сууууууууууууупееееееееееееер... Моето разказченце пасти да пасе

Продължавай в същия дух

[marlena]

Имах една много красива вечер с този разказ

[Гост]

... Нямам думи,с които да изразя усещането,което този разказ остави в мен.. Определено не мога да скрия и насълзените си очи от щастие..
Толкова е хубаво и толкова истинско.. усещах го със сетивата си..
Усещах го както когато..
..усещах същата тази топлина и нежност,които те изпълват,когато усещаш някого толкова силно..че желаеш да се слееш с него..
...
Благодаря!

[девойката.с.клиото]

От известно време сънувам музика или поне ми тръгва някоя песен в съня.
Та този следобед беше Toto - Angela
Поредният добър разказ, semper_fi

[semper_fi]

[Develope]

УАУУ...Възхитително, semper_fi...Браво...
Пишеш “безобразно“ увлекателно...
Нямам как да не чета разказите ти на един дъх - ти просто не оставяш друг избор...
По мое скромно мнение, ти си новата Даниел Стийл, но в LW-a...
Хубаво е, че си тук, за да се наслаждаваме на творенията ти.
Чакам с нетърпение следващия ти разказ.